— Никога не ядяхме супа — възрази студено Ален.
— Утре жена ви ще бъде прехвърлена в „Птит Рокет“.
Ще отида да я видя. Вие също можете да поискате разрешение за свиждане, но се съмнявам дали тъкмо в този стадий на следствието ще ви позволят това.
— Какво казват вестниците?
— Не сте ли ги чели? Засега проявяват предпазливост. Вие сте известна парижка личност и те не смеят да отидат твърде далеч. Още повече че и жена ви е журналистка.
Те останаха още десетина минути в бюфета, след това прекосиха двора и се изкачиха по стълбището. Поставени между двама полицаи, затворници с белезници на ръце чакаха в коридорите пред номерираните врати.
В дъното, пред една от вратите, се виждаше група журналисти и фоторепортери.
Рабю вдигна рамене.
— Това трябваше да се очаква.
— Вчера ги приех в къщи.
— Знам. Видях снимките.
Няколко магнезиеви светкавици, известно раздвижване и адвокатът почука на вратата, влезе решително и пропусна Ален пред себе си.
— Извинете ме, драги. Исках да избягна срещата да стане пред вашата врата в присъствието на журналистите и фоторепортерите. Боя се, че сме дошли малко рано.
— С три минути.
Съдията се изправи и им посочи столове. Секретарят му, настанил се на другия край на масата, не се и помръдна.
Съдията беше рус, със спортна външност и спокоен темперамент. Носеше много добре скроен сив костюм, а дългата му и грижливо гледана ръка беше украсена с пръстен с широк скъпоценен камък.
— Поставихте ли господин Поато в течение?
— Обядвахме заедно в бюфета.
— Извинете, господин Поато, че ви налагам тази очна ставка, която може би ще бъде мъчителна за вас, но трябва да го сторя.
Ален се изненада, когато изведнъж откри, че гърлото му е стегнато, а гласът му дрезгав.
— Радвам се, че ще видя отново жена си.
Всичко изглеждаше вече толкова далечно! Струваше му се, че е изминало безкрайно много време, откакто не се бяха виждали с Шатон, и той с известна трудност си припомняше точните й черти.
А при това бяха се разделили едва вчера. Когато госпожа Мартен го беше побутнала по рамото, той беше скочил веднага, а после в салона бе изпил кафето си и изял две кифли, преглеждайки вестниците. Съобщаваше се с големи заглавия за бурята, която бушуваше в Ламанша, за потъването на два рибарски кораба, за разкъсана дига в Бретан, за залети от водата мазета в някои крайбрежни градове.
Беше се облякъл както всяка сутрин и когато се беше надвесил над сгушената в завивките си Шатон, тя беше полуотворила клепачи:
— Довиждане! Ще ми телефонираш ли?
— Тази сутрин не мога, нали още вчера ти казах това. Имам една среща в Крийон, където ще обядвам.
— Тогава следобед?
— Следобед.
Беше й се усмихнал и я беше потупал лекичко по косата. Беше ли отвърнала на усмивката му с усмивка? Никак не можеше да си спомни.
— Цигара?
— Благодаря.
Взе машинално цигара. Мъчително беше да се чака така, а той не беше в състояние да поведе някакъв банален разговор.
За щастие, на вратата се почука. И тримата се изправиха изведнъж, само секретарят остана като завинтен на стола си. Шатон влезе придружена от двама униформени полицаи, които затвориха вратата под носа на фоторепортерите и й свалиха белезниците.
— Можете да почакате навън.
Те стояха на не повече от два метра един от друг. Тя беше облечена в бледозеления си костюм с блуза, украсена с изящна бродерия, а върху кестенявите си коси носеше малка шапчица, направена от същия плат, от който беше и костюмът.
— Моля ви, седнете.
Беше погледнала най-напред съдията, след това адвоката. И накрая погледът й се беше спрял върху лицето на мъжа й.
На Ален му се стори, че в очите на жена му пробягнаха много бързо най-различни чувства — първо, изненада, може би задето го вижда с такива изопнати черти и втренчен поглед, после някаква отсянка от ирония, беше уверен в това, а също така и слаб проблясък на обич или на другарство.
Преди да притегли стола, Шатон каза:
— Извинявай, че ти причинявам всички тези неприятности.
Той не трепна, не намери какво да каже и седна. Адвокатът, който беше стоял малко по-настрани, се настани между тях.
Съдията изглеждаше смутен от думите, които тя току-що беше произнесла, и затова се позамисли, преди да заговори.
— Мога ли да направя извода, госпожо, че мъжът ви не носи никаква вина за това, което се е случило на улица Юниверсите?
Рабю се размърда на стола си, явно опасявайки се от отговора.
— Нямам какво да добавя към това, което вече съм казала.
— Обичахте ли съпруга си?
— Предполагам.
Тя не го гледаше и като че ли с очи затърси цигара. Тримата мъже около нея пушеха. Бените разбра и й подаде своята кутия.