След шест месеца хойкане по улиците той беше влязъл в армията и беше прекарал три години в Африка.
Трябваше да отиде до площад Клиши, за да се обади на баща си и майка си. Баща му никога не му се беше противопоставил за каквото и да е. Оставяше го да върши каквото си ще, тъй като навярно разбираше, че всяка намеса би превърнала Ален в бунтар.
Защо Шатон му бе поискала извинение? Това бяха единствените думи, които му бе казала. Не изглеждаше развълнувана.
Понечи да поръча още една чаша. Но беше още много рано. Излезе от заведението и се запъти към колата си, която беше паркирал доста далеч.
Вмъкна се зад кормилото и потегли. Но къде да отиде? Познаваше всички, наричаше стотици хора „зайчето ми“. Той беше един преуспял човек, който печелеше много пари. Винаги беше съзнавал, че няма да бъде от онези, дето ги ритат по задника.
„ТИ“ излизаше в един милион екземпляра. Грамофонните плочи се пласираха добре. Подготвяше издаването на ново списание за деца между десет и петнадесетгодишна възраст.
С кого би могъл в такъв момент да поговори, но да поговори с открито сърце? И освен това — имаше ли наистина желание да поговори с открито сърце? Имаше ли действително желание да разбере станалото?
Озова се отново на улица Маринян, защото изпитваше нужда да бъде обкръжен от хора, които зависеха от него. Тях именно наричаше свои приятели. И това, че и на самата Шатон беше дал особено име, напомняше малко на маркирането на добитъка с нажежено желязо в Далечния Запад. И спрямо Адриен беше същото.
Нещо се беше пропукало, не знаеше точно какво, но започваше да изпитва страх.
Пред едно от гишетата в хола се беше образувала опашка, главно от жени. Бяха дошли за конкурса. Трябваше постоянно да обявява някакъв конкурс, за да държи читателите в напрежение и да ги води после както си ще.
Изкачи се пеша. Само първият етаж не беше негов, беше зает от някаква вносно-износна фирма. Но той беше вече подписал договор за наемане и на този етаж. След шест месеца щеше да разполага с цялата сграда и имаше намерение да извърши някои преобразования.
Той беше на тридесет и две години.
Кой му беше споменал за къщата му в Нонет? Кой го беше запитал дали водеше понякога с Шатон истински семеен живот?
Никога! В старата постройка, получифлик, полузамък, която те бяха обзавели, всеки уикенд ставаше същински панаир — когато на сутринта ставаха, никога не знаеха кой точно спи в това легло или на онзи диван.
— Здрасти, Борис!
Малески го гледаше така, сякаш искаше да разбере до каква степен можеше да издържи.
— Баджанакът ти те търси по телефона. Иска да му се обадиш.
— В къщи ли?
— Не. В кабинета му.
— Той е един тържествен глупак.
Беше вече казвал това. Ненавиждаше тържествените личности. Глупаците го дразнеха.
— Свържи ме с Банк дьо Франс, зайчето ми. Главната дирекция, да, на улица Врийер. Поискай господин Бланше.
Ганьон, секретарят на редакцията, влезе с книжа в ръце.
— Преча ли ви?
— Никак. За мен ли са?
— Исках да покажа на Борис една статия, която малко ме тревожи.
Тази седмица Ален не се интересуваше от работата. Беше четвъртък, четвъртък 19 октомври. Лесно можеше да се сети за това, защото всичко беше почнало в сряда, на 18 октомври. Предния ден. По това време той все още беше в кабинета си, седнал на мястото, което сега беше заето от Борис, после беше отишъл в печатницата на улица Шатийон, и в неговите очи нищо не беше по-важно от следващия брой на „ТИ“.
— Свързвам ви с господин Бланше.
Той натисна едно копче.
— Аз съм — Ален.
— Потърсих те, защото не знам какво да правя. Бащата на Адриен е пристигнал в Париж. Отседнал е в хотел Лютеция.
Като всеки добър провинциален или чуждестранен интелектуалец!
— Би желал да се види с двама ни.
— Защо и с двамата?
— Касае се за двете му дъщери, нали? Едната мъртва, другата в затвора!
— Поканих го, независимо от всичко, на вечеря в къщи, защото в никакъв случай не можем да отидем в ресторант. Казах му, че ще уговорим окончателно срещата, след като се свържа с теб.
— В колко часа?
— Около осем часа.
Настъпи мълчание.
— Утре сутринта ще докарат тялото на Адриен. Погребението ще се извърши в събота.
Не беше помислил досега за погребението.
— Съгласно за тази вечер.
— Видя ли я?
— Да.
— Нищо ли не каза?
— Поиска ми прошка.
— На теб?
— Това може би те изненадва, но е така.
— Какво мисли съдията за случая?
— Не сподели мнението си с мен.
— Ами Рабю?