— Не е много доволен.
— Прие ли да я защищава?
— Щом като говоря за него…
— Довиждане, тази вечер.
— Довиждане.
Погледна Борис и Ганьон, които разискваха полугласно върху статията, и му се дощя да вземе някоя от машинописките или телефонистките, с която беше вече спал, и да отиде да се люби някъде, където и да е.
Но хората страдат от предразсъдъци и момичето може би щеше да откаже.
— До скоро виждане или до утре.
Беше едва четири часът. Той влезе в Клоштон.
— Двойно ли?
Не му се пиеше. Това беше по-скоро машинално.
— Ами да, зайчето ми!
— Видяхте ли я?
Барманът познаваше Шатон, разбира се. Всички познаваха Шатон, тъй като постоянно я виждаха седнала от дясната му страна.
— Преди по-малко от час.
— Много ли е сломена?
— Липсва й само една хубава чаша уиски.
Барманът не знаеше дали да се усмихне или не. Беше ли го шокирал? Толкова по-зле! Беше свикнал да шокира хората, нарочно. Или, по-скоро, беше вършил това толкова години нарочно, че сега то се бе превърнало във втора природа за него.
— Дъждът като че ли ще спре.
— Не съм и забелязал, че вали.
Прекара четвърт час облакътен на бара, след това се вмъкна отново в колата си и пое по Шан-з’Елизе. Небето наистина почваше да се прояснява, като преминаваше първо през някакъв неприятен гнойножълт цвят.
Мина по авеню Ваграм, после по булевард Курсел. Не зави наляво, за да се прибере, и гарира колата си на другия край на булевард Батиньол.
Светлинните реклами блеснаха. Той познаваше така добре площад Клиши, знаеше как изглежда по най-различно време: почернял от минувачи, които потъваха във входовете на метрото, или пуст в шест часа сутринта, когато по него властвуваха само метачите и клошарите, огрян от слънце, покрит със сняг, лъснал под дъжда, през зимата, през лятото, всякога!
Познаваше го до втръсване, защото го беше гледал в продължение на цели осемнадесет години от своя прозорец. Всъщност седемнадесет, защото през първата си година беше още твърде малък, за да достигне прозореца, а и не можеше да ходи.
Той тръгна по алеята между едно бистро и магазин за обувки. На една табелка, която никога не бе сменяна, пишеше:
Когато някога се завръщаше от училище, най-напред от основното, след това от прогимназията и най-сетне от лицея, винаги се бе сблъсквал с този надпис и беше едва на осем години, когато се беше зарекъл никога да не стане зъболекар, каквото и да се случи.
Не се довери на асансьора, който се повреждаше един-два пъти в седмицата и спираше между етажите.
Изкачи се по старото, непокрито с пътека стълбище, мина край мецанина, където работеше някакъв педикюрист, след това край първия етаж, където всяко помещение представляваше кантора на отделна фирма, от онези окаяни фирми, чиито сделки граничеха с мошеничество.
Доколкото можеше да си спомни, в сградата винаги бе имало поне един лихвар, разбира се, не винаги същият и не на същия етаж.
Не беше развълнуван. Споменът за детството му не го разчувствуваше. Напротив! Ненавиждаше своето детство, искаше му се да може да го изтрие от съзнанието си като от черна дъска.
Не се сърдеше на майка си. Тя му беше почти толкова чужда, колкото и лелите му, които някога виждаше веднъж в годината, през ваканцията, когато отиваха на посещение в Дижон.
Семейството на майка му се казваше Парменон, това беше фамилното име, което можеше да се прочете над сладкарницата, украсено с името Жул. Всичките му лели бяха от един калибър — ниски и трътлести, със сериозни лица и малко сладникави полуусмивки.
Влезе в трапезарията, която служеше за салон. Истинският салон беше превърнат в чакалня за пациентите. Усети познатата му миризма, чу бръмченето на бормашината в кабинета на баща си.
Майка му носеше престилка, която тя бързо сваляше, когато отиваше да отвори вратата. Наведе се, за да я целуне по двете бузи, защото беше много по-висок от нея.
Тя не посмя да го погледне в лицето и влизайки в старата трапезария с тежките мебели, промърмори:
— Ако знаеш колко се разтревожих!
Той едва не отвърна: „Ами аз!“
Но нямаше да бъде красиво.
— Когато гази сутрин видя първата страница на вестника, баща ти не можа да довърши закуската си!
Добре поне че баща му беше вързан в кабинета с клиентите си, които, се следваха там през четвърт час.
— Изплакнете устата си… Изплюйте се…
Понякога, още като хлапак, беше прилепвал ухо на вратата.
— Ще ме заболи ли?
— Не-е! Ако не мислите за това, няма да почувствувате болка.
Значи, какво? Достатъчно беше да не мисли за случилото се.