— Как можа да стане това нещо, Ален? Тя изглеждаше толкова кротка!
— Не знам, мамо.
— Мислиш ли, че те е ревнувала?
— По нищо не проявяваше това.
Най-сетне тя го погледна, съвсем плахо, сякаш се боеше, че ще го види променен.
— Не изглеждаш много уморен.
— Не. Знаеш ли, всичко трае не повече от ден.
— В редакцията ли дойдоха да ти съобщят за станалото?
— У дома. Чакаше ме един инспектор. Отведе ме в Ке де-з’Орфевр.
— Ти нищо не си направил, нали?
— И все пак зададоха ми някои въпроси.
Тя се отправи към бюфета, откъдето извади една начената вече бутилка вино и чашка. Това беше традиционната й почерпка. Който и да дойдеше да я види.
— Спомняш ли си, Ален?
— За какво, мамо?
Една от окачените картини, безцветна и банална, представляваше ливада с крави, застанали край полска ограда.
— Какво ти повтарях постоянно? Но ти всичко вършеше на своя глава. Никога не научи една истинска професия.
Ален предпочете да не й споменава за списанието, защото тя гледаше на това като на дяволско дело.
— Баща ти нищо не каза, но навярно съжалява за проявената от него слабост. Предоставяше ти прекалена свобода и за да се извини, ми казваше: „Ще видиш, че сам ще си намери пътя…“
Тя подсмръкна и избърса очите си с края на престилката си. Ален беше седнал на един от столовете с щампована кожена седалка, а тя беше останала права. И продължаваше да стои права.
— Според теб, какво ще стане сега?
— Ще има процес.
— Ще се спомене ли и твоето име?
— Няма как.
— Кажи ми, Ален. Но не ме лъжи. Знаеш, че познавам, когато лъжеш. По твоя вина е станало всичко, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Имал си връзка със сестра й и когато жена ти е разбрала това…
— Не, мамо. Нямам никаква вина.
— Друг някой ли е имало?
— Може би.
— Някой, когото ти познаваш?
— Възможно е. Тя не ми каза нищо.
— Не мислиш ли, че се е побъркала малко? На твое място бих изискала да бъде прегледана от психиатър. Тя беше кротка, мила. Всъщност аз действително я обичах и тя изглеждаше много привързана към теб. И все пак, винаги съм подозирала, че имаше нещо.
— Какво?
— Трудно е да се каже. Тя не беше като всички хора. Ортанз, една от моите зълви, ти не я познаваш, беше като нея, със същия поглед, същите движения, и накрая трябваше да я затворят в лудницата.
Тя се ослуша.
— Стой тук. Пациентката се готви да си отива. Баща ти ще има време да дойде да те целуне, преди да се заеме със следващата.
Тя се отправи към външната врата. Когато след малко се върна, зад нея вървеше ъгловат мъж със сиви, късо подстригани, щръкнали като четка коси.
Той не целуна сина си. Рядко го целуваше дори и когато Ален беше още дете. Само постави ръцете си върху раменете му и го погледна в очите.
— Тежко ли е?
Ален се помъчи да се усмихне.
— Ще издържа.
— Нищо ли не подозираше?
— Нищо…
— Виждал ли си я?
— Преди час и нещо, в кабинета на съдията-слдовател.
— Какво казва тя?
— Отказва да отговаря на всякакви въпроси.
— Няма никакво съмнение, че тя е извършила това, нали?
— Не, няма.
— Имаш ли някаква представа защо го е извършила?
— Предпочитам да не се мъча да си обясня защо.
— Ами съпругът?
— Дойде при мен снощи.
— Ами родителите й?
— Баща й пристигна в Париж. Ще вечерям с него.
— Той е свестен човек…
Двамата се бяха виждали само три-четири пъти, но помежду им веднага се беше породила симпатия.
— Пожелавам ти много смелост, сине. Излишно е да ти казвам, че къщата ни винаги е отворена за теб, че ние сме тук. Трябва да се връщам в завода.
Той наричаше така своя кабинет. Потупа още веднъж Ален по рамото и се отправи към вратата, облечен в дългата си бяла престилка, чиито поли се мотаеха по прасците му. Защо ли винаги беше предпочитал много дългите престилки?
— Видя ли? Не каза нищо, но е разстроен. Хората от рода Поато никога не са проявявали чувствата си. Ти беше още съвсем малък, но се сдържаше да плачеш пред мен.
От червеното вино му се догади и той спря с движение майка си, която се канеше да му налее още една чаша.
— Благодаря. Трябва да си тръгвам.
— Има ли кой да се грижи за теб?
— Жената, която се занимава с домакинството.
— Вярно, ти се храниш по ресторантите. Не ти ли вреди на стомаха?
— Здрав е.
Той се изправи, главата му достигаше чак до полилея, наведе се към майка си и я целуна по бузите. Беше стигнал вече почти до вратата, когато изведнъж се спря и се извърна.
— Слушай, мамо. Не мога да ти попреча да четеш вестниците. Но не се поддавай на това, което ще пишат. Не винаги то е истината, знам ги аз тези работи. Довиждане, ще ви се обадя през следващите дни.