— Ще ни държиш ли в течение?
— Дадено.
Спусна се по стръмното стълбище. И това свърши. Длъжен беше да им се обади. От мокрия паваж сега се вдигаше истинска мъгла, която обкръжаваше като с ореол уличните лампи и светлинните реклами.
Край него изтича един хлапак с връзка вестници под ръка, но Ален не прояви любопитство и не си купи вестник.
Трябваше все пак да се отиде някъде. Трябваше да бъде някъде. Но къде?
Всички хора около него крачеха бързо, изпреварваха се, блъскаха се, сякаш спешно трябваше да стигнат някъде, до някаква цел. А той стоеше на края на тротоара, сред влажния въздух, сам. Запали цигара.
Защо?
Албер, камериерът, облечен в бяло сако като барман, пое пардесюто му и го въведе в салона. Бланше стоеше прав, сам, в черен костюм. Изглежда, беше помислил, че е пристигнал тъстът му, защото погледът му се промени, когато Ален влезе.
— Навярно съм дошъл първи.
Вървеше някак вдървено, защото следобеда беше пил много. Очите му блестяха, бяха зачервени и това не убягна от погледа на Бланше.
— Седни.
Салонът беше с твърде висок таван, твърде просторен само за тях двамата. Старинните мебели вероятно бяха доставени от Мобилие Насионал, а грамадният кристален полилей не успяваше да освети ъглите на помещението.
Погледнаха се, без да си подадат ръка.
— Няма да се забави.
За щастие, той наистина не се забави. Чу се звънецът, стъпките на Албер, шумът от отварянето на външната врата. Най-сетне камериерът въведе един висок колкото Бланше човек, но много слаб, леко прегърбен, с изтънчено и бледо лице.
Костеливата му ръка стисна крепко, настойчиво ръката на Ален. Без да продума, той се отправи към другия си зет и също му стисна ръка, след което бе обзет от силен пристъп на кашлица и закри уста с кърпата си.
— Не ми обръщайте внимание. Жена ми е на легло от бронхит. Лекарят не й разреши да дойде. Така е може би по-добре. А що се отнася до мен — имам само силна хрема.
— Не бихме ли могли да минем в кабинета ми?
Кабинет в стил ампир, официален като салона.
— Какво бих могъл да ви предложа, господин Фаж?
— Каквото и да е. Може чаша порто.
— А ти?
— Скоч.
Бланше се поколеба, повдигна рамене. С все още младото си и без бръчки лице, с пригладените си назад Сиви коси, с изтънчените си черти Андре Фаж беше онзи тип на интелектуалец, какъвто обикновено хората си го представят. От него се излъчваше спокойствие и кротост.
Когато Албер наля чашите, той погледна последователно Ален и Бланше, после произнесе:
— И двамата попаднахте в една и съща яма, а аз загубих и двете си дъщери. Все още се питам коя да жаля повече…
Гласът му звучеше глухо от сдържано вълнение. Погледът му се насочи отново към Ален.
— Видяхте ли я?
Те се срещаха толкова рядко, че едва се познаваха.
— Днес следобед, при съдия-следователя.
— Как е тя?
— Бях изненадан, когато я видях — много спокойна, запазила голямо самообладание. Беше направила така грижливо тоалета си, че човек би казал, че е дошла само на посещение.
— Такава е наистина моята Жаклин! Винаги е била такава. Когато беше още съвсем малка и биваше разстроена, скриваше се в някой тъмен ъгъл на жилището, понякога дори в някой долап, и се появяваше отново чак когато си възвръщаше напълно самообладанието.
Той отпи малка глътка порто и постави чашата пред себе си.
— Отбягвах да чета вестниците и няма да ги чета още известно време.
— По какъв начин узнахте?
— Полицейският комисар ми съобщи. Пожела да дойде лично при мен и се показа много коректен. Жена ми е на легло, казах ви вече това. Прекарахме част от нощта в полугласен разговор, сякаш нещата се бяха случили в нашия дом. — Той се огледа. — Всъщност, къде е станало това? — запита той Бланше.
— В спалнята, и по-точно в съседния малък будоар.
— Къде са децата?
— Вечерят с Нана в стаята за игра.
— В течение ли са?
— Не още. Казах им, че майка им е претърпяла злополука. Бобо е едва на шест години, а Нел — на три.
— Ще имат време да узнаят.
— Ще я пренесат тук утре рано сутринта. Погребението ще се състои в събота в 10 часа.
— Религиозно ли?
Той не беше вярващ и дъщерите му бяха получили светско възпитание.
— Да, ще има опело.
Ален се чувствуваше толкова чужд, че се питаше какво търсеше тук. И все пак тъстът му винаги го беше привличал и Ален съзнаваше, че би могъл да стане приятел с него. Та нали Фаж беше посветил своята теза на отношенията между Бодлер и майка му?
Слушаше ги, без да изпитва желание да се намеси. Различаваха се от него, особено Бланше, разбира се. Сякаш бяха от друга планета.