Или може би пък той не беше като другите? И все пак, беше се оженил. Имаше дете, вила. Работеше от сутрин до вечер, понякога и до късно през нощта.
Струваше му се, че осветлението е някак си мрачно. Дали пък не се бе превърнало в мания от вчера да му се струва, че никъде не е достатъчно светло? Имаше чувството, че е обгърнат в някаква светлосянка и че думите достигат до него през тежка, плътна завеса.
— Вечерята е готова.
Албер носеше бели ръкавици. Масата беше достатъчно голяма за дванадесет души и беше отрупана цялата със сребро и кристал, украсена в средата с цветя, поставени във висока ваза, също от сребро. Дали Бланше се беше погрижил за цветята? Или той вършеше това автоматично, някак извън себе си?
Бяха седнали много далеч един от друг — Фаж по средата, наведен над чинията си.
— Знае ли се дали се е мъчила?
— Лекарят твърди, че не се е мъчила.
— Когато беше още съвсем млада, аз я наричах далечната принцеса. Тя не притежаваше нито живостта, нито очарованието на Жаклин. Дори беше малко тромава.
Въпреки волята си, Ален не можа да не си припомни някои мигове с Адриен, да съпостави тези образи с описанието на баща й.
— Тя играеше малко, беше способна да седи по цял час до някой прозорец и да гледа облаците как се носят по небето. „Не ти ли доскучава, мила?“ — питах я понякога. „Защо да ми доскучае?“ — отвръщаше ми тя. Понякога жена ми и аз се ужасявахме от това спокойствие, което считахме за липса на жизненост. Но доктор Марние ни успокояваше: „Не се тревожете. Когато ще се пробуди, с мъка ще успявате да я удържате. Това дете има богат вътрешен живот.“
Настъпи мълчание. Бланше се възползува от него, за да се изкашля на свой ред, но не толкова продължително като тъста си. Поднесоха филе от калкан.
— По-късно те почнаха да си завиждат една на друга, макар че направихме всичко възможно да избегнем това. Струва ми се, че така става във всички семейства. Това започна, когато Жаклин получи право да си ляга един час по-късно от сестра си. Месеци наред Адриен отказваше да заспи. Капваше за сън, но се държеше и накрая бяхме принудени да намерим компромисно решение. Почнаха да си лягат по едно и също време — по средата, между часа за лягане на Жаклин и часа за лягане на Адриен.
— Това е било несправедливо спрямо Жаклин — забеляза Ален.
Изпитваше странно чувство, когато произнасяше това име, а не казваше Шагон.
— Знам. Но с децата не може да има истинска справедливост. Котато стана на тринайсет години, Адриен настояваше да се облича като сестра си, която беше на шестнайсет — така че още оттогава имаше вид на девойка. Две години по-късно, тя вече пушеше. Жена ми и аз проявихме най-голяма широта на възгледите, поне доколкото това бе възможно. Както спрямо едната, така и спрямо другата. Ако се бяха разбунтували, щеше да бъде още по-лошо.
Погледът му стана унесен. Но действителността изведнъж отново се появи пред него и той добави с тих глас:
— Какво ли би могло да бъде по-лошо? — Погледна зетьовете си и сетне произнесе: — Питам се кого от двама ви да съжалявам повече.
И се зае отново с яденето си с помръкнало чело. Чуваше се само потракването на вилиците върху порцелана.
Албер дойде да смени чиниите, поднесе млади яребици и напълни чашите с бургундско вино.
Бланше каза:
— Отидох да я видя, там…
Там означаваше Института по съдебна медицина. Големи металически чекмеджета, като класьори, в които нареждаха телата.
Бащата прошепна.
— Не бих имал този кураж.
Действително ли беше всичко това? Не беше ли някакъв театрален декор, сред който трима актьори играеха твърде бавно ролите си? Много често настъпваше непоносимо мълчание. На моменти на Ален му се искаше да закрещи, да ръкомаха, да извърши каквото и да е, да хвърли чинията си на земята например, та всичко отново да се възвърне към живота.
Те не говореха за същите жени. Фаж беше останал още при бебетата, при малките момиченца, при девойките.
— Мечтаех, когато децата ми се родиха, да стана един ден техен довереник, да бъда техен приятел и може би да им бъда полезен с опита си. — Помисли за миг, после се обърна към Бланше: — Адриен говореше ли ви много?
— Не, не много. Не изпитваше нужда да се изявява външно.
— А с вашите приятели?
— Тя беше много добра домакиня, но никога не се самоизтъкваше. Присъствието й почти не се забелязваше.
— Виждате ли? Останала си е същата. Живееше някак вътрешно и беше неспособна да се изявява. А Жаклин, Ален?
Ален се поколеба, тъй като не знаеше какво да каже. Не искаше да причини мъка на този човек, който с такава чистота и сдържаност приемаше удара на съдбата.
— Шатон… Така я наричах…