— Знам.
— Шатон държеше да запази непокътната своята индивидуалност и именно затова продължи да работи. Аз не бях допускан в тази област и тя никога не ми поиска помощ или съвет. Част от деня й принадлежеше лично на нея. А през останалото време не ме напускаше нито за минутка.
— Странно е това, което казвате. Виждам я отново как готви домашните си упражнения, седнала в едно кресло в кабинета ми. Влизаше толкова тихо, че винаги се изненадвах, когато вдигах глава и я заварвах вече седнала срещу мен. „Искаш да ми кажеш нещо?“ — питах я аз. „Не.“ „Уверена ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?“ Тя поклащаше отрицателно глава. Просто беше доволна, че беше тук, нищо повече, и аз продължавах работата си. Когато реши да продължи образованието си в Париж, вместо да остане в Екс, разбрах, че не искаше да бъде дъщерята на професора.
Това не беше вярно! Шатон просто беше решила да води самостоятелен живот.
— Естествено, Адриен пое по същия път, така че ние, жена ми и аз, останахме съвсем сами тъкмо когато се надявахме да се радваме най-много на децата си. — Изгледа ги последователно. — Вие двамата именно им се радвахте.
Какво бяха поднесли за десерт? Ален не можеше да си спомни. Изправиха се отново и последваха домакина в кабинета му, където им бе предложена кутия с хавански пури.
— Кафе?
Ален не смееше да погледне часовника си. Стенният часовник в стил ампир беше спрял.
— Никога не съм се бъркал в техните работи. Не настоявах да ми пишат по-често и с по-големи подробности. Виждаха ли се все още след женитбата си?
Ален и Бланше се спогледаха въпросително.
— Понякога Жаклин идваше на вечеря със съпруга си — каза Бланше. — Но не много често.
— Средно два пъти в годината — уточни Ален.
Баджанакът му прие това като упрек.
— Знаехте, че сте винаги добре дошли.
— Всеки беше зает в своята област.
— Те се свързваха по телефона. Струва ми се дори, че се срещаха в града на чай.
Ален можеше да се закълне, че такова нещо не се бе случвало и два пъти дори през тези седем години.
— Виждахме се в театъра, по ресторантите.
Фаж поглеждаше ту единия, ту другия, но нищо в погледа му не издаваше мислите му.
— Уикенда във вилата си ли го прекарвахте, Ален?
— Понякога дори и част от седмицата.
— Как е Патрик?
— Станал е голямо момче.
— Познава ли братовчеда и братовчедката си?
— Виждали са се.
Фаж не попита колко пъти и така беше по-добре. Навярно той също не се чувствуваше удобно в тази къща, която беше само един декор и където нищо не разкриваше всекидневието на нейните обитатели.
— Жаклин не каза ли защо?
Връщаха се, без никакъв преход, към главната тема.
Ален поклати отрицателно глава.
— Никой от вас двамата ли не знае това?
В отговор настъпи още по-тежко мълчание. — Може би Жаклин ще се реши да проговори?
— Съмнявам се — въздъхна Ален.
— Мислите ли, че ще ми разрешат да я видя?
— Убеден съм в това. Обърнете се към съдия-следователя Бените. Той е много възпитан човек.
— Дали тя ще ми каже, на мен?
На Фаж това му се стори толкова съмнително, че сам се усмихна тъжно. Беше много блед, устните му бяха едва-едва оцветени и въпреки високия си ръст изглеждаше крехък.
— Всъщност, струва ми се, че я разбирам.
Отново ги изгледа. На Ален му се стори, че в погледа, който Фаж му хвърли, имаше повече симпатия, отколкото в погледа, отправен към Бланше. Симпатия, но също така и любопитство и може би дори известно недоверие.
Накрая бащата каза с въздишка:
— Може би е по-добре така…
Бланше единствен пушеше пура, чиято сладникава миризма правеше въздуха тежък. Ален държеше четвъртата или петата си цигара. Фаж не пушеше. Той измъкна от джоба си малка кутийка, взе от нея едно хапче и го постави в устата си.
— Да наредя ли да ви донесат чаша бира?
— Няма нужда. Свикнал съм и така. Това е лекарство за активизиране на кръвообръщението. Нищо сериозно.
Какво имаха още да си кажат? Бланше отвори някакъв шкаф-барче.
— Какво мога да ви предложа? Имам бутилка много стар арманяк3…
— Благодаря.
— Благодаря.
Разочарован от отказа им, Бланше, така както беше застанал, с едрото си отпуснато тяло, приличаше на сърдито дете.
Той се обърна към Фаж:
— Моля да ме извините, че не ви запитах по-рано: не бихте ли се почувствували по-добре тук, отколкото в хотела? Имаме стая за приятели.
— Благодаря. Свикнал съм с Лютеция от толкова години! Отсядах там, както повечето от моите приятели и учители, още когато като студент идвах в Париж. Обстановката там е малко обезцветена, като мен…
Той се надигна, разтягайки слабото си тяло като акордеон.