— Време е да се прибирам. Благодаря и на двама ви.
Не беше дал да се разбере нищо от това, което мислеше. Почти не ги беше разпитвал. Може би това не беше само дискретност.
— Аз също си тръгвам — заяви Ален.
— Защо не останеш още малко?
Дали Бланше искаше да поговори с него? Или се боеше от това, което Ален можеше да каже на тъста им?
— Време е да си лягам.
Албер им държа пардесютата.
— Утре ще изложим покойницата за поклонение в салона.
Вратите на салона бяха разтворени и помещението изглеждаше извънредно просторно. Дали и бащата си беше представил същия декор от черен креп, с ковчега по средата, обкръжен от големи свещи?
— Благодаря, Ролан.
— Лека нощ, господин Фаж.
Ален последва тъста си по стълбището. Едрият пясък на алеята заскърца под стъпките им; край тях от черните като смола дървета се изцеждаха дъждовни капки.
— Довиждане, Ален.
— Колата ми е тук. Мога да ви отведа.
— Благодаря. Чувствувам нужда да походя. — Погледна пустата, все още мокра от дъжда улица, въздъхна и каза сякаш на себе си: — Чувствувам нужда да бъда сам.
Ален потръпна от хлад, стисна набързо костеливата ръка и се вмъкна в колата си.
Някаква нова тежест притискаше раменете му. Току-що беше получил добър урок и се чувствуваше като малко момче.
Той също изпитваше нужда да бъде сам, но нямаше смелост да го стори. Караше и се питаше къде ли би могъл да намери хора, без значение кои, от онези, на които можеше да им подхвърли:
— Здравейте, зайчетата ми!
Щяха веднага да му направят място. Келнерът щеше да се надвеси:
— Двойно, нали, господин Ален?
Срамуваше се. Но това беше по-силно от волята му.
ГЛАВА ПЕТА
Чу някакъв звън, много далечен и същевременно много близък, после настъпи тишина, след това отново чу звъна, сякаш някой му даваше сигнали. Кой ли пък, можеше да му дава сигнали? Беше неспособен да се помръдне, защото имаше чувството, че се намира в някаква дупка. Навярно го бяха ударили по главата, защото го болеше.
Това продължи много дълго, докато най-сетне разбра, че се намира в леглото си и че почва да се изправя, все още залитащ.
Беше съвсем гол. Върху втората възглавница се виждаха някакви червеникави коси. Сега вече знаеше, че се звънеше на вратата на апартамента — потърси халата си, намери го на пода и с мъка го облече.
Когато минаваше през салона, забеляза, че не се беше още съвсем разсъмнало. Виждаше се само една жълта ивица, отвъд покривите, много далеч. Звънът отново се разнесе, тъкмо в момента, в кой го той отваряше вече вратата — озова се пред млада непозната жена.
— Портиерката добре ми каза, че…
— Какво ви е казала портиерката?
— Че вероятно няма да отворите веднага. Ще бъде по-добре да ми дадете ключ.
Той все още не можеше да разбере. Главата му се пръскаше. Оглеждаше смаяно тази закръглена дребна личност, която никак не се стесняваше и едва се сдържаше да не се разсмее.
— Изглежда, че не сте си легнали твърде рано, нали? — забеляза жената.
Тя съблече мантото си от дебел син вълнен плат. Ален се колебаеше и не смееше да я попита коя е.
— Портиерката не ви ли каза за мен?
Струваше му се, че не беше виждал портиерката им от много години.
— Аз съм новата прислужница. Наричам са Мина.
Беше поставила върху една масичка пакет, обвит с копринена хартия.
— Както разбрах, ще трябва да ви събуждам в осем часа с много кафе и кифли. Къде е кухнята?
— Тя е по-скоро кухничка. Ето тук.
— А прахосмукачката?
— В шкафа.
— Ще си легнете ли отново?
— Да, струва ми се.
— Да ви събудя ли все пак в осем часа?
— Не знам. Не. Ще ви повикам.
Тя говореше с брюкселски акцент и Ален се готвеше да я запита дали не е фламандка, но за момента всичко това му се стори твърде сложно.
— Правете каквото искате.
Влезе отново в стаята си и затвори вратата. Погледна със сбърчени вежди червените коси и отложи и този проблем за по-късно.
Трябваше незабавно да вземе два аспирина. Схруска ги, защото неговият лекар му беше казал, че лигавицата на устата поема по-бързо лекарствата, отколкото лигавицата на стомаха. Пи вода от чешмата.
Видя пижамата си, закачена зад вратата, и съблече халата си, за да си я надене.
Не си спомняше нищо — а подобно нещо му се беше случвало само два-три пъти през живота му. Ваната беше пълна със сапунена вода. Той ли се беше къпал? Или онази непознатата червенокоса?
Беше вечерял при онзи глупак Бланше. Злокобно! Зловещо! Не беше ли си тръгнал, затръшвайки вратата? Не. Виждаше се как върви по тротоара с Фаж. Чудесен човек! Би могъл да разкрие на човек като Фаж всичко, което му тежеше на сърцето.