Да, разбира се. Хората си представят, че нищо не им тежи на сърцето, защото си придават циничен вид. Дори и да не му беше тъст.
Виждаше го отново как се отдалечава, с дългото си сиво пардесю, в тъмнината на улицата.
Беше пил. Не някъде далеч. В едно непознато кафене, първото, което беше видял. Не беше като онези, които той посещаваше. Тук имаше само постоянни посетители. Навярно чиновници, които играеха на карти. Гледаха го с любопитство. Беше му все едно. Навярно го бяха познали по снимките, поместени във вестниците.
— Двойно.
— Двойно какво?
— Ами че вие не знаете, значи? Съдържателят не се трогна много-много.
— Ако желаете да взема напосоки някоя бутилка…
— Уиски.
— Трябваше само да кажете. Перие ли?
— Кой ви е казал Перие?
Беше заядлив. Чувствуваше нужда да излее накипялото вътре в него.
— С минерална вода ли?
— Нима вие сте виждали минерална вода?
Тук не можеше да смае никого.
— Обикновена вода.
Не се бе задоволил с една чаша. Беше изпил три или четири и после, когато си тръгна и се отправи към вратата, всички го гледаха.
Беше се извърнал и на свой ред ги беше изгледал. Всички бяха глупаци. Порода Бланше, само че няколко етажа по-долу. Беше им се изплезил, а после му беше необходимо доста време, докато си намери колата. Червената, разбира се. Жълтата беше на Шатон. Тя е в гаража. Жена му доста дълго време няма да има нужда от нея.
Струваше му се смешно, почти неприлично да си представя жена си и сестра й като деца, а после като девойки. Къде беше прекосил Сена? Спомняше си за някакъв мост, за луната, която се беше показала между облаците, за отблясъците й върху водата.
Имаше нужда да намери приятелите си. Знаеше всички места, където имаше вероятност да ги срещне. Които и да са. Не беше ли той човекът, който имаше най-много приятели на този свят?
Не биваше да се жени. Човек трябва да се реши или да има жена, или…
— Никой ли няма?
— Не съм ги виждал, господин Ален. Двоен ли? — Както кажеш, зайчето ми.
Защо не? Какво друго да прави? Нямаха нужда от него в редакцията. Борис се беше нагърбил с всичко. Странен тип беше този Борис. Всички около него бяха все странни типове.
— Довиждане, Пол!
— Лека нощ, господин Ален!
Това навярно беше „При Жермен“, на улица Понтис. После…
Взе трети аспирин, изми си зъбите, направи си гаргара, защото чувствуваше, че устата му има лош дъх. Наплиска си лицето със студена вода и се среса. Не беше хубав. Отвращаваше се от себе си.
Беше се спирал и другаде, но къде? Тази нощ сякаш всички бяха изчезнали. Нямаше нито един от бандата. Какво означаваше това? Дали не го бяха направили нарочно, за да не го срещнат? Страхуваха ли се да се покажат публично с него?
Влезе отново в спалнята, вдигна от килими едни малки кюлотки и един сутиен и ги постави на близкия стол, после повдигна завивката.
Видя едно непознато лице, едно много младо лице, което в съня имаше невинен вид. Устните бяха издадени напред, като на нацупено момиченце.
Коя беше тази? Какво се беше случило?
Все още залитайки, той се питаше дали да си легне отново и да заспи. Чувствуваше как кръвта биеше в очите му — това беше много неприятно усещане.
Върна се в салона, където прислужницата беше започнала да подрежда. Беше сменила роклята си с найлоновата престилка, достатъчно прозрачна, за да личат черните й жартиери.
— Как се казвате?
— Мина. Казах ви вече това.
Като че ли винаги беше готова да прихне да се смее. Навярно беше нещо маниакално.
— Добре, Мина, направете ми много силно кафе.
— Мисля, че наистина имате нужда.
Той не се раздразни. Изгледа я, докато се отправяше към кухнята, като въртеше задника си, и си каза, че рано или късно ще се налюби с нея. Не беше се любил още с прислужница. Досега всички бяха вече на възраст и той си спомняше само сурови и измъчени лица. Това бяха жени, сполетени от нещастия и затова се сърдеха на целия свят.
Жълтата ивица на хоризонта се беше разширила. Жълтото беше станало по-ярко. Не валеше. Виждаше се по-далеч, отколкото през предишните утрини — различаваха се кулите на Парижката света Богородица.
Кой трябваше да му се обади? Това беше една от малкото мисли, които изплуваха. Някой трябваше да му се обади по телефона. Беше важно. Беше дал дума, че ще си бъде в къщи.
Усети миризмата на кафето, миризмата, с която беше толкова свикнал. Мина не знаеше, че той го пиеше в голямата синя чаша, с която се бе сдобил толкова трудно и която побираше три обикновени чаши.
Запъти се към кухничката. Разбра по погледа й, че е помислила, че идва за съвсем друго нещо. Тя не се уплаши. Чакаше, застанала гърбом.