Той отвори шкафа.
— Ето моята чаша, с която, пия всяка сутрин.
— Добре, господине.
Защо тя изглеждаше все тъй — сякаш едва се въздържа да не прихне да се смее? Какво ли й бяха разказали за него? Сигурно са й говорили нещо за него. Хиляди, десетки хиляди хора през последните дни говореха за него.
— Веднага ще ви го донеса.
Завари го тъкмо в момента, когато угасяваше цигарата си. Тютюнът му горчеше.
— Явно, не сте спали много тази нощ!
Той поклати отрицателно глава.
— Предполагам, че дамата все още спи?
— Откъде знаете, че има някой в стаята ми?
Тя се отправи към един от ъглите на салона, откъдето вдигна дамска обувка от оранжев сатен с много висок тънък ток.
— Би трябвало да има две, нали?
— И на мен ми се струва така.
Тя се засмя.
— Забавно е.
— Кое е забавно?
— Нищо. Всичко. Вие.
Той се опари, когато се опита да сръбне от кафето.
— На колко сте години?
— На двадесет и две.
— Отдавна ли сте в Париж?
— Само от шест месеца.
Не посмя да я пита какво е правила през тези шест месеца. Беше изненадан, че си е избрала такава професия — домашна прислужница.
— Вярно ли е, че ме наемате само за половин ден?
Той вдигна рамене.
— Все ми е едно. А на вас?
— Бих предпочела цяло място.
— Тъй да бъде.
— Двойно ли ще платите?
— Ако искате.
Най-сетне можеше да пие кафето си на малки глътки. Едва не повърна първите, после стомахът му свикна.
— Дамата няма ли да иска?
— Нямам никаква представа.
— Ще я събудите ли?
— Може би. Навярно ще бъде по-добре да я събудя.
— Ще приготвя кафе за всеки случай. Вие само ме повикайте.
Отново я загледа, когато се отдалечаваше, кълчейки се. Най-сетне бутна вратата, влезе в спалнята, приближи се до леглото и повдигна завивката с няколко сантиметра.
Едно око се отвори, едно синьозелено око, плъзна се по фигурата му отдолу нагоре, чак до лицето му. Без да се помръдне, жената произнесе с дрезгав глас:
— Хелоу, Ален!
Значи тя помнеше! Ако е била пияна, то поне не е била колкото него.
— Колко е часът?
— Не знам. Няма значение.
Сега и двете очи бяха отворени. Тя отхвърли завивките и разкри две твърди гърди.
— Как се чувствуваш? — запита го тя.
— Зле!
— Заслужил си си го!
Тя говореше с лек английски акцент.
— Англичанка ли си? — попита я Ален.
— По майка.
— Как се казваш?
— Не помниш ли името ми? Беси…
— Къде се срещнахме?
Той седна на ръба на леглото.
— Не се ли намира случайно някъде тук кафе?
Мъчително беше за него да се надигне, да премине през салона, да отиде до кухнята.
— Мина, имате право. Тя иска кафе.
— Веднага ще й занеса. А кифли? Портиерката ми каза да купя.
— Щом държите.
Върна се в стаята. Беси вече не беше в разхвърляното легло. Появи се съвсем гола от банята и си легна отново, като се зави само до коленете.
— Чия е четката за зъби отляво на огледалото?
— Ако е със зелена дръжка, значи е на жена ми.
— Онази, която…
— Да. Онази, която…
На вратата се почука. Беси не се помръдна. Мина влезе с поднос в ръце.
— Къде да го поставя?
— Дайте го на мен.
Двете жени се гледаха с любопитство, лишено от всякакво стеснение.
Когато прислужницата излезе от спалнята, Беси попита:
— Отдавна ли работи тук?
— От тази сутрин. Самият аз я видях за първи път, когато преди малко отидох да отворя вратата.
Тя пиеше жадно кафето си.
— Какво искаше да знаеш?
— Къде се срещнахме ние двамата?
— В „Грьоло“.
— Дето е на улица Нотр-Дам-дьо-Лорет ли? Чудна работа! Та аз никога не ходя там.
— Ти търсеше някого.
— Кого?
— Не каза. Само повтаряше, че трябва на всяка цена да го намериш.
— Бар-дама ли си?
— Танцьорка. Не бях сама.
— Кой те придружаваше?
— Двама твои приятели. Единият се казваше Боб…
— Дьомари?
— Струва ми се, че беше така. Писател е.
Това беше същият Дьомари, който преди две години беше получил наградата „Рьонодо“ и сътрудничеше в „ТИ“.
— А другият?
— Чакай малко… Някакъв тъжен и неразположен фотограф. Главата му е малко крива.
— Жулиен Бур?
— Възможно е.
— С износени дрехи, нали?
— Точно така.
Бур беше винаги с износени дрехи и може би защото навеждаше главата си встрани, лицето му изглеждаше изкривено.
Странен тип. Правеше най-хубавите снимки за списанието. Не някакви предизвикателни голи жени, каквито поместваха други списания. „ТИ“ целеше да проникне в онази задушевност на всекидневието на хората. Всяка девойка, всяка жена трябваше да види себе си. Например снимка на спяща девойка, на която се виждаше едната гръд — една гръд, която приемаше един вид общочовешка стойност. Най-сетне това беше хит-рината, която Ален поднасяше на своите сътрудници.