— Текстовете трябва да изглеждат като писма, които всяка от нашите читателки би могла да напише.
Някакви софистически декори. Стая като повечето от стаите. Никакви прекалено гримирани лица, дълги клепки, полуотворени алени устни с блестящи зъби.
Идеята за списанието му хрумна един следобед, докато стоеше и гледаше как балдъза му се облича. По онова време той пишеше статии из областта на театъра и естрадата. Беше вече снесъл и няколко песни.
Названието на списанието му беше дошло на ум изведнъж.
— Ти… — беше прошепнал той полугласно.
— Какво — аз? С какво съм по-различна от другите?
Именно тя беше като другите.
— Хрумна ми една идея. За едно ново списание. Ще ти разкажа за него следващия път.
Беше направил един макет, чиито текстове беше написал сам. Тогава не се познаваше с Бур и с триста мъки беше успял да получи от фоторепортерите това, което искаше.
— Не, приятелю. Тази съвсем не изглежда на истинско младо момиче.
— Как си представяш тая работа — че ще отида да поискам от някое истинско младо момиче позволение да снимам задника му ли?
Един печатар му беше отпуснал кредит. Люзен, който беше станал негов рекламен агент, беше открил онзи апартамент на петия етаж на улица Маринян.
— За какво мислиш? — попита момичето, като гризеше кифла.
— Вярваш ли, че съм в състояние да мисля? Как се държах снощи там?
— Много говори за някакъв човек, който имал най-хубавата глава на света.
— Не казах ли кой е той?
— Разправяше, че току-що си бил вечерял с него.
— Тъстът ми ли?
— Възможно е. Искаше да му разправяш някакви много важни неща. Всичко беше много важно. Накара ме да седна до теб и почна да ме мачкаш по бедрото.
— Другите не протестираха ли?
— Фотографът не беше доволен от това. По едно време ти събори чашата си. Той те упрекна, че много пиеш, а ти го заплаши, че ще му изправиш мутрата. Подхвърли му също така някаква обидна дума, която не бях чувала дотогава. Чакай… Нарече го лепкав! Помислих, че наистина ще се сбиете, и келнерът също, но после онзи си отиде.
— Самичък ли?
— Другият също си отиде след няколко минути.
— Ами ние?
— Ти поръча голяма бутилка шампанско4, като Заяви, че то е мръсотия, но че на днешния ден трябвало да се пие шампанско. Ти изпи почти всичко. На мен ми сипа само три-четири чаши.
— Ти също ли беше пияна?
— Малко… Дори доста.
— И карах колата дотук ли?
— Съдържателят на заведението не ти позволи. Спорихте дълго на тротоара и най-сетне ти се съгласи да вземеш такси.
Той пое подноса от нея.
— А после налюбихме ли се?
— Не си ли спомняш?
— Не.
— Бях полузаспала, а ти изглеждаше вбесен от това и ми крещеше: „Наслаждавай се! Наслаждавай се де, курво!“ Накрая ми светна два шамара, като Продължаваше да крещиш все същото. — Тя се засмя, като го гледаше с блеснали очи. — И най-странното е, че работата стана.
— Ами кой се е къпал?
— И двамата.
— Заедно ли?
— Ти настояваше за това. После отиде да си налееш още една чашка. Не ти ли се спи?
— Вие ми се свят. Боли ме навсякъде.
— Вземи един аспирин.
— Три взех досега.
— Обадиха ли ти се по телефона?
— Не. Не знам дори кой би трябвало да ми се обади.
— Повтори това поне десетина пъти със смръщени вежди.
Той я галеше машинално по бедрото.
За първи път друга жена спеше в леглото на Шатон, която само до преди три нощи беше тук. Кой ден беше днес?
Може би не биваше да направи това. Ще помисли по-късно. Клепачите му пареха.
Легна си отново. Така се чувствуваше по-добре; наблизо се чуваше лекото бръмчене на прахосмукачката. Ръката му отново потърси бедрото на Беси. Тя имаше същата нежна и светла кожа като Адриен.
Не искаше да мисли нито за жена си, нито за балдъзата си. На два-три пъти му се стори, че заспива, но после разбираше, че беше само задрямал. Светът можеше наистина да бъде мъглив и странен, но все пак светът съществуваше. Да, макар и от твърде отдалеч, все пак бумтежът на автобусите долиташе до него, а понякога се чуваше и скърцане на гуми.
Изви се, за да смъкне пижамата си и я изтика настрани, някъде сред завивките.
Чувствуваше я цялата притисната до себе си, съвсем топла. Той не се помръдваше. Не искаше да излезе от това унесено състояние, в което беше потънал, и затова именно тя, с дългите си пръсти с остри нокти, направи нужното движение.
Този път Ален позна звъна на телефона и веднага се разсъни. Посягайки към слушалката, той хвърли поглед към стенния часовник, който показваше единадесет часа.