— Ало! Тук Ален Поато.
— Рабю. Търсих ви най-напред в бюрото ви. Все още съм в „Птит Рокет“. Сега се прибирам и бих искал да се видим след около половин час.
— Има ли нещо ново?
— Зависи какво може да се нарече ново. Нужен сте ми.
— Ще дойда. Може би малко ще закъснея.
— Но не много. Имам още една среща, а в два часа трябва да пледирам.
Измъкна се от леглото и отиде под душа. Беше все още под него, когато Беси влезе в банята.
Той навлече една хавлия и почна да се бръсне.
— За дълго ли излизаш?
— Нямам представа. Възможно е да отсъствувам през целия ден.
— Ами аз? Какво да правя?
— Каквото си щеш.
— Мога ли да си поспя още малко?
— Щом като ти се ще.
— Не искаш ли да ме завариш тук тази вечер?
— Не. Не тази вечер.
— А кога?
— Ще видим. Остави си телефонния номер. Искаш ли пари?
— Не за това дойдох с теб.
— Не те питам защо си дошла. Все ми е едно. Имаш ли нужда от пари?
— Не.
— Добре. Иди да ми донесеш едно уиски. Ще видиш нещо като барче в салона.
— Видях го снощи. Мога ли да отида така както съм?
Той вдигна рамене. Пет минути по-късно навлече панталона си и беше готов. Наля малко вода в уискито и го изпи на един дъх като лекарство. Сети се, че колата му не беше долу пред вратата. По-късно трябваше да отиде да я прибере от улица Нотр-Дам-дьо-Лорет.
— Извинявай, зайчето ми. Но работата е сериозна.
— Чух. Кой беше?
— Адвокатът.
— Адвокатът на жена ти ли?
Ален влезе в салона.
— И тъй, наемате ли ме за цял ден?
— Съгласно. Ще намерите един ключ върху кухненската маса. Той ще бъде за вас. Събуждане — утре в осем часа с кафе и кифли.
Слезе по стълбите, като прескачаше по три-четири стъпала наведнъж, излезе на улицата и спря едно такси на съседния ъгъл.
— Булевард Сен-Жермен. Струва ми се, че беше номер 116…
Не се излъга. Спомни си, че апартаментът на Рабю се намираше на третия етаж и взе асансьора. Позвъни. Отвори му една секретарка с очила, която изглежда го позна.
— Заповядайте. Ще трябва да почакате малко. Господин Рабю тъкмо говори по телефона.
Вдясно имаше двукрила врата, вляво започваше коридор, с наредени от двете му страни стаи. Чуваше се тракането на пишещи машини. При Рабю стажуваха няколко млади адвокати, които един по един минаха по коридора, за да видят Ален.
Най-сетне вратата се отвори.
— Влезте, приятелю. Преди малко прекарах цял час с жена ви.
— Реши ли се да проговори?
— Не в онзи смисъл, в който се надяваме. По този въпрос тя си остава няма. Впрочем и по някои други въпроси. Но не ме изгони, нещо, което все пак представлява напредък. Знаете ли, че е много интелигентна жена?
— Често са ми казвали това.
Не добави, че не това бе качеството, което той най-много ценеше у жената.
— Притежава рядко силен характер. Днес е вторият й ден в затвора. Поставили са я сама в малка килия. Предложили й да бъде в една килия с друга затворничка. Отказала. Може би ще промени решението си?
— В затворническо облекло ли е?
— Обвиняемите носят собствените си дрехи. Не е задължена да работи. Не може да става и въпрос да получим съгласието й да я видите. По това тя е напълно категорична. Не говори възбудено, не се разпалва. Когато заяви нещо, чувствуваш, че ще бъде безполезно да я разпитваш отново върху същото.
„Кажете му, че не ще се видим повече с него, освен на самото дело, защото тогава е наложително, но все пак ще бъдем далеч един от друг“. Това са собствените й думи. Когато й споменах колко много сте разстроен, тя ми отговори спокойно: „Никога не е имал нужда от мен. Той има нужда от хора, каквито и да са. Няма значение кой стои до него.“
Тези думи толкова силно засегнаха Ален, че той просто не можа да чуе края на изречението.
— Той има нужда от хора.
Това беше вярно. Винаги беше чувствувал нужда да бъде заобиколен от онези, които наричаше свои приятели или сътрудници. Когато оставаше сам, започваше да изпитва тревога, някаква неясна болезнена тревога. Не се чувствуваше в безопасност и затова, макар че беше пиян, беше довел онова момиче снощи. А какво щеше да прави тази вечер? Ами утре?
Виждаше се сам, сред някогашното ателие, пред нощния Париж.
— Баща й ще я види днес следобед. Тя веднага се съгласи да се срещне с него. „Бедният татко! И пак на него ще му бъде най-тежко“. Когато й казах, че майка й е болна, нито се развълнува, нито дори прояви някакъв интерес. Исках да поговорим за защитата й. Не можем да оставим да я осъдят на двайсет години, ако не и на доживотен затвор, но трябва да намерим някакъв мотив, който да разчувствува съдиите. Не виждам друго, освен драма, предизвикана от ревност. Вие не попадате вътре.