— Приблизително два-три пъти седмично. Свързвах я с шефа. Разговорите им бяха доста кратки.
— Кога го е потърсила за последен път по телефона?
— Миналата година, преди коледните празници.
— Знаехте ли, че Ален Поато има връзка с балдъзата си?
— Да. Аз именно се обаждах на улица Лоншан.
— Той ли ви нареждаше да се обадите?
— Да. За да ангажирам квартирата и да поръчам да сложат в хладилника бутилка шампанско. Навярно тя е обичала шампанско. Той — не.
— Случвало ли се е такова нещо от миналия декември насам?
— Нито веднъж.
— Не се ли е опитвала да се свърже с него?
— Никога.
Борис ядеше с апетит и същевременно говореше, Докато Ален гледаше с отвращение колбасите, с които бяха пълни чиниите.
— Другите две телефонистки потвърдиха показанията й във връзка с балдъзата ти. След това дойде ред и на Колет.
Секретарката му. Тя единствена проявяваше малко ревност.
— Когато комисарят я попита дали спи с теб, на лицето й се появи тик и тя започна да говори за тайната на личния живот. Но накрая призна.
Тя беше на тридесет и пет години и го коткаше като бебе. Мечтата й навярно беше да го глези но цял ден.
— Машинописките, чиновничките от счетоводството също минаха през разпит, после и мъжете. Женен ли сте? Глава на семейство ли сте? Бихте ли ми дали адреса си? Често ли вечеряхте с шефа си и жена му? Правех им знаци да казват истината. Питаше и тях дали познават балдъзата ти. А после искаше да знае дали им се е случвало да имат лична среща с Шатон. С някои, с Диакр например, или с Манок, работата вървеше бързо.
Диакр беше грозен като маймуна, а Манок беше на шейсет и осем години.
— Бур мина последен. Току-що беше пристигнал в редакцията и беше направил главата горе-долу като теб.
— Снощи прекарахме известно време заедно. С Боб Дьомари. И тримата бяхме фирнали.
— Това е всичко. Имам впечатлението, че комисарят съвсем не е глупав и че знае какво прави.
Още преди да им сервират антрекота5, който бяха поръчали, Ален запали цигара. Не се чувствуваше добре, нито душевно, нито физически. Небето беше синкавозелено. Той също.
— Днес сме петък, нали?
— Да.
— Изложили са покойницата за поклонение в жилището й на улица Юниверсите. Питам се дали и аз трябва да отида.
— Ти по-добре от мен знаеш тези работи. Не забравяй, че именно жена ти…
Борис не довърши думите си. Разбира се, именно жена му беше убила тази, която лежеше в ковчега.
Той се върна в редакцията. Ако не трябваше да закара Борис, може би щеше да се прибере в къщи и да си легне.
— Секретарката на господин Рабю помоли да й се обадите веднага, щом се върнете.
— Свържете ме с нея.
След малко Колет му подаде слушалката.
— Господин Поато ли е? Тук е секретарката на господин Рабю.
— Знам.
— Господин Рабю моли да го извините, задето е забравил да ви каже нещо при разговора ви тази сутрин. Жена ви му е предала един списък на някои неща, които би желала да й занесете колкото е възможно по-скоро. Искате ли да ви го изпратя?
— Дълъг ли е?
— Не много.
— Продиктувайте ми го.
Той притегли към себе си един бележник и записа в колона исканите вещи.
— Най-напред една сива рокля от жерсе, която се намира в лявото крило на гардероба, освен ако не е дадена за почистване. Изглежда, че вие знаете какво е положението с нея. Черната вълнена пола, последната, с три големи копчета. Четири-пет бели комбинезона, най-простите. Там се чакало цяла седмица за бельото от пералнята.
Струваше му се, че вижда Шатон, че я чува. Същата комедия се повтаряше всеки път, когато отсядаха в някой хотел.
— Двата бели найлонови комбинезона, онези, дето са без дантела. Десетина чифта чорапи, от купените напоследък, дето се намират в една опаковка от червена коприна.
А сега тя се намираше в затвора, обвинена в убийство. Навярно щеше да бъде осъдена на доживотен затвор, а се грижеше за чорапите си.
— Не диктувам ли твърде бързо? Черните лачени пантофи и банските сандали. Хавлия. Чифт черни обувки с дебел ток. Шише, не много голямо, от обичайния й парфюм. Вие сте знаели.
Дори и парфюм! Не се разстройваше лесно тя! Здраво се държеше, и с двата крака беше стъпила в живота!
— Някакво сънотворно средство и таблетките й против киселини. А, забравих. Тя добави: гребен и четка.
— Тя лично ли написа този списък?
— Да. Дала го е на господин Рабю, като го е помолила да ви го предаде колкото е възможно по-скоро. Добавила е и някаква дума, която не мога да прочета ясно. Написана е с молив върху лоша хартия. So… Да, след това две r. Sorry…
Случваше се понякога двамата да си говорят на английски: Sorry! Извинявай. Съжалявам.