Погледна Колет, която го наблюдаваше, благодари, постави слушалката.
— Много ли сте разстроена от разпита? — И тъй като Колет изблещи очи от учудване, той добави: — Извинявай. Ето че ти заговорих на „ви“. Много ли ти беше неудобно да признаеш, че понякога спим заедно?
— Това не засяга никого.
— Така се смята. Всеки мисли, че личният му живот му принадлежи. После се случва нещо и всичко се изтърсва пред публиката. — И добави с ирония: — Аз тъкмо го изтърсвам!
— Страдаш ли?
— Не.
— Това не е ли само фасада?
— Кълна ти се, че тези женски биха могли да спят, ако щат с целия свят, без това да ме засегне.
Горката Колет! Беше си останала сантиментална. Би могла да бъде една от читателките на „ТИ“. Навярно беше една от малкото хора от персонала, която гледаше сериозно на списанието.
Сигурно предпочиташе да го види съсипан. И тогава той би склонил глава на рамото й, а тя би го утешила.
— Тръгвам. Трябва да занеса нещата й.
Отиде при колата си на двора, подкара я, и пое по този толкова добре познат нему път. Въздухът беше станал по-свеж. Минувачите вървяха малко по-бодро от предния ден и се спираха пред витрините.
Изкачи се с асансьора, отключи вратата и първоначално се изненада, когато се озова лице с лице е новата домашна прислужница. Значи беше решила да работи цял ден. Шкафовете и чекмеджетата в коридора бяха отворени.
— Какво правите, зайчето ми?
Говореше й още на „ви“. Сам се изненада от това. Но то няма да трае дълго.
— Ако искате да ви бъда полезна, трябва да зная къде се намира всяко нещо. Възползувам се от това, за да изчеткам някои от дрехите, които имат нужда да бъдат поизчистени.
— В такъв случай вие ще ми помогнете.
Извади от джоба си списъка и отиде да вземе един по-голям куфар.
— Сивата жарсена рокля.
— Тя има нужда да бъде дадена на химическо чистене.
— Жена ми сама не е могла да си спомни дали я е дала или не на почистване. Както и да е! Подайте ми я.
После дойде ред на комбинезоните, на кюлотите, на чорапите, на обувките и всичко останало.
— Оставете на мен тази работа. Вие нахвърляте всичко без ред.
Той я погледна изненадано. Тя беше не само хубаво момиче, младо и апетитно, но изглежда си разбираше от занаята.
— В затвора ли ще ги занесете?
— Да.
— И парфюма ли?
— Изглежда. Докато са обвиняеми, те се ползуват със специален режим. Не знам какво представлява точно.
— Видяхте ли я?
— Тя не иска да ме види. Всъщност, какво стана с онази личност, която беше тази сутрин в леглото ми?…
Очакваше да чуе, че Беси е все още тук.
— Стана малко след като си излязохте, поиска ми кафе и дойде в кухнята, за да го приготвим заедно.
— Съвсем гола ли?
— Облече вашия халат, който се търкаляше на пода. Побъбрихме си малко. Напълних й ваната, за да се изкъпе.
— Нищо ли не каза?
— Разправи ми как сте се срещнали и какво е станало снощи. Изненада се, като разбра, че това е първият ми ден при вас и добави, че навярно скоро ще имате нужда от мен.
— За какво?
Тя отвърна спокойно:
— За всичко.
— Сипи ми тогава едно уиски, но не много силно.
— Отсега ли?
Той вдигна рамене.
— Ще свикнеш с това.
— Често ли сте в такова състояние, в каквото сте били снощи?
— Почти никога. Пия, но рядко се напивам. За втори или трети път през живота ми се случва да ме боли глава от пиене както тази сутрин. Хайде, побързай.
Готово. Заговори й на „ти“. Още едно зайче. Чувствуваше нужда да включва хората в своя кръг, а този кръг се намираше малко, не, дори много под самия него.
Така ли беше? Никога не се бе замислил за това. Смяташе, че приятелите му са група хора, които имат еднакви вкусове и на които можеш да разчиташ.
Това не беше вярно. Много неща, в които беше вярвал, също бяха фалшиви. Един ден щеше да ги подреди в списък, както Шатон беше направила за дрехите си, за бельото, за обувките и за всичко останало.
Да видим дали баджанакът му, въпреки устроеното тържествено поклонение, беше отишъл на улица Врийер! Малко вероятно беше. Навярно е застанал на вратата на потъналия в черен креп салон, недалеч от ковчега с големите свещи, чиито пламък потрепва.
— Ало! Албер? Мога ли да говоря с баджанака си, моля? Да. Знам. Искам да му кажа само няколко думи.
Непрекъсната върволица от хора — както трябваше и да се очаква. Цял куп чиновници, депутати, може би министри. Семейство Бланше заемаше високо място в йерархията. Не би могло да се предвиди докъде щяха да стигнат.
Защо се подсмиваше? Не им завиждаше. Не би приел в никакъв случай да стане като тях. Не можеше да ги понася. Освен това ги презираше за всички онези унизителни отстъпки, които те правеха заради кариерата си. Те смърдяха — както той често обичаше да казва.