— Аз съм — Ален. Извинявай, че те безпокоя.
— За мен днес е един много тежък, много мъчителен ден и…
— Именно, Тъкмо за това исках да ти кажа. Навярно наоколо се навъртат журналисти и фоторепортери.
— Полицията се старае да ги държи на разстояние.
— Мисля, че ще бъде по-добре аз да не се явявам, нали?
— Така мисля и аз.
— А пък утре…
— Не бива в никакъв случай да присъствуваш на погребението.
— Тъкмо това щях да ти кажа. Аз съм мъж на убийцата, нали? Освен това…
Какво го прихващаше?
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прекъсна го рязко Бланше.
— Това е. Съкрушен съм. Държа само отново да ти кажа, че нямам никаква вина за това. Сега и полицията мисли вече така.
— Какво си им разправил пак?
— Нищо. Комисарят е разпитал моя персонал. Отишли са на улица Лоншан.
— Настояваш да уточниш нещата ли?
— Моите съболезнования, Ролан. Кажи на нашия тъст, че съжалявам, задето няма да мога да го видя. Той е много почтен човек. Ако има нужда от мен за каквото и да било, знае къде да ме потърси.
Бланше затвори телефона, без да каже нищо.
— Това мъжът й ли беше?
— Да, моят баджанак.
Тя го гледаше с почти иронично изражение.
— Какво те кара да се усмихваш така?
— Нищо. Искате ли да взема такси и да отнеса куфара?
Ален се поколеба.
— Не. По-добре е да отида аз.
Все пак щеше да бъде някакъв контакт с нея. Навярно не се касаеше за любов, не за това, което хората наричат любов. Шатон беше ситнила до него с години. Просто беше до него.
Как точно беше казала на Рабю? Че няма да го види повече, освен в съда, и то отдалеч.
Ами ако бъде оправдана? Рабю се ползуваше с репутацията, че съумява да оправдае деветдесет на сто от клиентите си.
Представяше си председателя на съда, членовете на състава, заместник-главния прокурор, съдебните заседатели, които влизат в индийска нишка с важен вид, техния председателствуващ, който чете: „… по първия въпрос: не… По втория въпрос: не…“
Ропот в залага, може би и протестни възгласи, свиркания, журналистите, които се измъкват тичешком и се отправят към телефонните кабини.
И какво ще стане тогава? Какво щеше да направи тя, в тъмна рокля или по костюм, застанала между двамата униформени полицаи?
Рабю ще се извърне към него и ще му стисне ръка. Дали тя ще потърси с очи Ален из залата? Дали той щеше само да стои и да я гледа?
Дали щеше да отправи усмивка към някой друг?
„Кажете му, че няма да се видим повече, освен…“
Къде щеше да отиде тя? Нямаше да се върне тук, където бяха повечето от нейните неща. Щеше ли да си ги поиска чрез някого? Дали нямаше да му изпрати пак някой списък, както тази сутрин?
— За какво мислите?
— За нищо, зайчето ми. Той я плесна отзад.
— Имаш стегнато задниче.
— Предпочитате отпуснато ли?
Понечи да… Не, не сега. Трябваше да отиде на улица Рокет.
— До виждане.
— Ще се върнете ли следобед?
— Сигурно не.
— До виждане до утре тогава.
— Да, до утре.
Лицето му помръкна. Това означаваше, че щеше да се прибере в празния салон, съвсем сам, щеше да си налее чаша уиски, загледан в светлините на Париж и накрая щеше да влезе в спалнята и да се съблече.
Погледна я, кимна с глава и отново каза:
— До утре, зайчето ми.
Беше предал куфара на една равнодушна матрона и сега караше колата си през някакъв квартал, който не му беше много познат. Преди малко беше минал покрай гробищата „Пер Лашез“, където по дърветата все още тук-там висяха пожълтелите листа, и се беше запитал дали утре Адриен ще бъде погребана именно тук.
Навярно Бланше притежаваха някъде семейна гробница — сигурно някакъв голям паметник от разноцветен мрамор. Ален не я беше наричал Адриен, а Бебе. Не беше ли и тя част от неговия цирк?
След няколко минути Шатон щеше да отвори куфара, щеше да подреди дрехите си, бельото си със сериозно лице и свъсени вежди.
Тя се устройваше. Сега тя имаше свой личен живот. Не можеше да си представи ясно килията й. В действителност, той съвсем не знаеше как протича животът в затвора и това го дразнеше.
Дали баща й беше отишъл при нея? Дали са си говорили през решетки, като в някои филми?
Озова се на площад Бастилия и се отправи към моста Анри IV, за да поеме покрай Сена.
Петък. Едва миналия петък, както всеки петък, жена му и той седяха в „Ягуара“ и летяха по западната аутострада. Мини-колите бяха само за Париж. За шосетата те вземаха „Ягуара“ с чергило.
Дали тя също мислеше за тези неща? Дали не беше Сломена от мрачната действителност, която я заобикаляше и която миришеше на дезинфекционно средство?