— Зле — отвърна той рязко.
— Не говоря за главоболието ви от пиенето, а за нервите ви.
— Ако именно това искате да знаете, аз съм спокоен като току-що очистена риба.
— Искам да ме изслушате сериозно. — Познавам достатъчно добре господин Рабю и знам, че ще поддържа каузата за убийство от ревност. Но за това му е нужен един протагонист7.
— Разбирам.
— Вие не можете да послужите, тъй като сте прекъснали връзката си със сестрата на жена ви почти преди една година. А ще стане много повече от година, докато делото стигне до съда.
Той кимна. Беше много спокоен наистина, изпълваше го някакво болезнено спокойствие.
— Жена ви отказва до говори. Въпреки това не може да й бъде отказано правосъдие, и ако се касае за убийство от ревност…
— Без дъра-бъра, ако обичате! Кажете направо, моля ви!
— Извинете, господин Поато, но аз трябва да бъде сигурен, че не ще предизвикам някоя нова драма.
— Боите се да не го убия ли?
— Имате твърде живи реакции.
Той се усмихна иронично.
— Заради кого да го убия ли? Заради жена си? Старая се да свикна с мисълта, че съм я загубил. Много мислих върху това. Знаех просто, че е до мен и това ми беше достатъчно… Но след като не е вече до мен… — Той направи неопределено движение с ръка. — А що се отнася до Бебе, искам да кажа, Адриен…
— Разбрах. Остава, в такъв случай, само достойнството ви, гордостта ви. Вие сте горделив и аз приемам, че имате достатъчно причини да бъдете твърде доволен от себе си.
— Съвсем не съм доволен от себе си.
— Не сте доволен от себе си?
— Не.
— Малко ви интересува, значи, кой е заел мястото ви при двете сестри, така ли?
— Предполагам.
— Нямате ли друг пистолет?
— Не, имах само този броунинг.
— Обещавате ли, че няма да си набавите друг?
— Обещавам.
— Вярвам ви. Пригответе се за изненада. Моите хора разпитаха портиерите на сградите, където живеят някои от вашите сътрудници — тези, които ни изглеждаха най-съмнителни. Обикновено последната врата, на която ще позвъниш, излиза добрата. Но този път съдбата пожела да бъде първата, най-близката — на улица Монмартр.
Ален се попита кой от редакцията живееше на улица Монмартр.
— Жулиен Бур.
Фотографът с изкривената глава и болнавото лице! Този същият, когото той срещна снощи в бара на улица Нотр-Дам-дьо-Лорет!
— Изненадва ли ви това?
Той се помъчи да се усмихне.
— Изборът ми изглежда странен.
Бур беше последният човек, за когото би допуснал. Той беше небрежен към външността си и можеше да се твърди с положителност, че не си миеше никога зъбите. Никога не гледаше хората право в лицето, сякаш изпитваше страх от тях.
Всъщност Ален не знаеше почти нищо за миналото му. Преди да постъпи в „ТИ“, Бур не работеше за никой от по-важните седмичници, нито за големите ежедневници.
Кой му го беше препоръчал? Ален се ровеше в паметта си. Това беше още преди няколко години. Не беше някой тясно свързан със списанието този, който му го беше представил, а срещата беше станала в един бар.
— Алекс! — извика той високо. И обясни на комисаря: — Питах се как съм се запознал с него. За него ми говори най-напред Александър Манок. Манок е нещо като постановчик в киното. Говори много за филмите, които ще направи, но е създал само два късометражни. За сметка на това обаче познава безброй извънредно красиви момичета и когато ни трябват модели, случва се да му звъннем по телефона.
Не можеше да го проумее! Бур, окаяният, жалкият! Бур, с когото нито една от машинописките не би спала! Разправяха, че миришел лошо, но Ален не беше забелязал такова нещо досега.
Бур излизаше рядко с тайфата, но дори и тогава просто само присъствуваше. Всички навярно биха се изненадали, ако изведнъж вземеше участие в разговора.
Донасяше снимките си, качваше се чак на тавана при Леон Аняр, за да ги разпределят заедно по страниците, защото не се решаваше да направи това сам.
— И двете! — прошепна изумено той.
— Вашата жена първа започнала да отива на улица Монмартр.
— У него ли е ставала тази работа?
— Да. Сградата е голяма, но почти готова да рухне. В нея има главно кантори и ателиета. Едно ателие за фотогравюри например.
— Да, знам го.
Навремето там се помещаваше редакцията на един второстепенен седмичник, в който Ален бе сътрудничил в началото на кариерата си. По почти всички врати се виждаха емайлирани табелки. Гумени печати. Фото-копиране. Юбер Моане — заклет преводач. Агенция Е. П. С.