За много кратко време беше научил много неприятни истини и трябваше да ги смеле малко по малко.
Не чувствуваше нужда да пие. И ако спря пред един непознат бар близо до Порт Дофин, то стори това само за да не промени много привичките си. Гледаше как другите около него пиеха и се питаше дали и те имаха същите проблеми.
Не точно същите. Това, което му се беше случило, беше доста изключително нещо. Но в основата си тези работи, които сполетяваха мъжете, не се различаваха много.
И други очи като неговите гледаха неопределено в пространството. Какво виждаха? Какво търсеха?
— Струва ми се, че ви познавам — измърмори до него един доста дебел тип с червено лице, който си беше здравата пийнал.
— Положително не! — отвърна Ален сухо.
Беше определил своята линия на поведение за този ден и беше в състояние да се придържа към нея. Вечеря сам в един непознат ресторант с постоянни клиенти, с шкаф за кърпите на авеню Терн. Това беше ресторант за ядене.
Не беше гладен, но въпреки това яде — най-напред супа, после печена наденица, гарнирана с пържени картофи. Собственикът на заведението го наблюдаваше отдалеч. За щастие, снимката му, поместена във вестниците, и той не си приличаха много.
Някои хора бърчеха вежди, задържаха за кратко време погледа си върху него, после повдигаха рамене, като си казваха, че вероятно се лъжат.
Влезе в едно кино на Шан-з’Елизе и разпоредител-ката го поведе към мястото му. Не знаеше заглавието на филма, който даваха. Позна някои американски артисти, но не следеше действието.
Все тъй верен на своя план, той просто похабяваше един след друг часовете. След това се прибра, взе асансьора и отключи вратата.
Навред беше пусто и тъмно. Мина не беше посмяла да остане. Сигурно е имала намерение да го стори, но се е побояла, че действува твърде бързо.
Светна. На един поднос бяха поставени бутилка уиски, чаша и газирана вода.
Седна в едно кресло, наля си уиски и се почувствува тъй далеч от хората, както никога през живота си. Когато се беше провалил на матурата, беше реагирал почти по същия начин. Спомняше си това. Стоеше на балкона на техния апартамент на площад Клиши и гледаше как започва нощният живот.
Тези малки черни силуети, които преминаваха по паважа, дали наистина знаеха къде отиват? Беше почти готов да влезе в стаята си и да се опита да напише една поема.
Но чувството за смешното надделя. Той търсеше някакъв изход и все не намираше подходящ.
Колко пъти го бяха питали още когато беше дете или юноша:
— Какво искаш да станеш?
Като че ли това зависеше от него?! Още когато беше съвсем млад, имаше чувството, че бъдещето му зависи от някаква случайност. От една среща, от една неволно чута дума. Нямаше да бъде от онези, които получават ритник по задника — това е. Нямаше да тръгне като баща си по един съвсем прав коридор, по който щеше да изхаби живота си и пак нямаше да намери нищо накрая.
Спомняше си всичко с подробности. Родителите му навярно говореха за него в трапезарията, защото приказваха много тихо. Не искаха да го подтискат, като му припомнят неуспеха му.
— Ще се оправиш, като се явиш отново през октомври.
Две коли се бяха сблъскали и около тях се беше събрала малка тълпа. Мравките ръкомахаха. Това беше едновременно жалко и гротескно.
Имаше един изход, един-единствен, който много не го въодушевяваше, но който той приемаше от немай къде. Щеше да постъпи в армията.
Навред цареше такава пълна тишина, че той целият подскочи, когато нещо изпука на другия край на салона.
Не биваше да излезе отново. Както тогава не се бе прибрал от балкона, докато не се бе уверил в непоколебимостта на своето решение.
— Няма ли да влезеш вътре? — беше го попитал баща му.
— Не.
— Не ти ли е студено?
— Не.
— Лека нощ, сине.
— Лека нощ.
После майка му на свой ред беше дошла да му пожелае лека нощ. Не беше настояла да се прибере. И двамата се страхуваха — тъй като го знаеха колко е чувствителен — да не би с някоя неуместна постъпка от тяхна страна да го превърнат в непокорник.
Но той не се беше разбунтувал. Беше станал войник като всички други. Постъпката му приличаше на това което християните наричат уединение. Подготовка. Беше се научил да пие само веднъж в седмицата поради липса на пари.
Погледна иронично бутилката. Тя сякаш му се присмиваше, предизвикваше го. Достатъчно беше да протегне ръка — това беше толкова привично движение, че би го направил почти несъзнателно.
Стана и се загледа в покривите, в очертанията на Парижката света Богородица върху почти ясното небе, в купола на Пантеона.
Празни работи!
Влезе в стаята си, погледна празното легло и почна да се съблича. Не му се спеше. Нямаше желание за нищо. Дали щеше да бъде тук или някъде другаде — това нямаше никакво значение. Просто някаква случайност. Шатон беше също някаква случайност. И Адриен, която той беше прекръстил на Бебе. Защо имаше манията да измисля прякори на хората?