Поаро всъщност не бе го споменал, но аз предполагах, че X вероятно бе мъж. Кой ли от мъжете тук можеше да бъде?
Сигурно не беше старият полковник Лътръл, с неговата нерешителност и изцяло мекушав характер. Или пък Нортън, когото бях срещнал да тича навън с бинокъл в ръка? Струваше ми се невероятно. Той изглеждаше уравновесен човек, макар и доста бездеен и му липсваше жизненост. Естествено, разсъждавах аз, много убийци са дребни и незначителни личности, подтиквани към престъплението именно поради тази причина. Те не понасят да бъдат подигравани и пренебрегвани. Нортън можеше да е един от тях. Но пък той имаше слабост към птиците, а аз винаги съм вярвал, че всеки, който обича природата, е напълно нормален човек.
Бойд Карингтън? Вън от съмнение. Човек с известно по целия свят име. Чудесен спортист, администратор, когото всички са харесвали и уважавали. Изключвах също и Франклин. Известно ми бе уважението и възхищението на Джудит към него.
А ето и майор Алъртън. Задържах поглед върху него, опитвайки се да го преценя. Такъв негодник все още не бях срещал! Човек като него би измамил и собствената си баба. И непрекъснато демонстриращ фалшивия си чар. В момента той говореше — разправяше някаква случка, когато бил изпаднал в неловко положение, като всички се смееха на комичността, с която се самоподиграваше.
Ако Алъртън бе X, реших за себе си аз, то престъпленията са били извършени за постигането на някаква облага.
Наистина, Поаро не бе заявил категорично, че X е мъж. Замислих се дали пък мис Коул не може да бъде извършителката. Движенията й бяха неспокойни и резки — тя явно бе изнервена жена. Привлекателна, но в държането й имаше нещо мъчително. И все пак, изглеждаше достатъчно нормална. Тя, мисис Лътръл и Джудит бяха единствените жени на масата. Мисис Франклин вечеряше горе в стаята си, а сестрата, която се грижеше за нея, слизаше да се храни след нас.
След вечерята застанах пред прозореца на гостната, загледан към градината и се замислих за времето, когато бях зърнал Синтия Мърдок — млада девойка с кестенява коса, да тича през поляната. Колко хубава изглеждаше тя в бялата си престилка…
Погълнат в мислите си за миналото, аз се стреснах, когато Джудит ме хвана за ръка и ме поведе със себе си към терасата навън.
— Какво става с теб? — внезапно ме попита тя.
— Какво може да става? — сепнах се аз. — Какво имаш предвид?
— През цялата вечер се държеше много странно. Защо непрекъснато зяпаше хората на масата?
Стана ми неприятно. Нямах никаква представа, че се оставил да разгадаят мислите ми.
— Така ли съм се държал? Мислех си за миналото. Може би съм виждал някакви духове.
— Е, да, ти разбира се си живял тук, нали, когато си бил млад? Тук са убили някаква възрастна жена, доколкото знам, нали?
— Отровиха я със стрихнин.
— А тя каква беше? Добра или лоша?
Въпросът й ме накара да се замисля.
— Тя бе много мила жена — бавно изрекох аз. — Великодушна. Отделяше много за благотворителни цели.
— А, от този вид великодушие.
Гласът на Джудит прозвуча пренебрежително. После, кой знае защо, ме попита:
— Хората тук… бяха ли щастливи?
Не, хората не бяха щастливи. Това поне знаех със сигурност. Отговорих приглушено:
— Не.
— А защо не бяха?
— Защото се чувстваха като затворници. Мисис Ингълторп, разбираш ли, имаше много пари… и… ги раздаваше неохотно. Доведените й деца нямаха никакъв собствен живот.
Чух, че Джудит поема дълбоко дъх. Притисна се до ръката ми.
— Но това е порочно — наистина порочно. Злоупотреба с властта. Подобно нещо не бива да се допуска. Старите и болните не бива да имат власт да пречат в живота на младите и силните. Младите не трябва да бъдат подтискани и тормозени, защото ще прахосат сили и енергия, които могат да бъдат използвани разумно. Това е чист егоизъм.
— Възрастните — сухо отвърнах аз, — нямат монопола върху това качество.
— О, знам, татко, ти смяташ, че младите са егоисти. Може би сме такива, но това е невинен егоизъм. Ние поне искаме само да правим това, което самите ние желаем, а не да караме другите да вършат неща, които не желаят. Ние не искаме да правим от хората роби.
— Не, вие просто ги стъпквате, ако се изпречат на пътя ви.
Джудит стисна ръката ми.
— Недей да бъдеш толкова жесток! Аз в действителност не съм стъпкала никого, а ти никога не си се опитвал да определяш живота на когото и да е от нас. И затова сме ти благодарни.
— Боя се обаче — откровено рекох аз, — че ми се е искало да бъде така. Майка ви беше тази, която държеше да ви се позволява да правите грешки.