— Ясно ми е — казах аз. — Трябва да открия някого, който… който отговаря на всички тия изисквания — потенциалната жертва.
Поаро се отпусна назад с въздишка.
— Най-после! Много се изморих. Повикай Къртис. Сега вече разбирате какво трябва да правите. Можете да се движите и да обикаляте навсякъде, можете да проследявате всекиго, да говорите с хората, да ги шпионирате незабелязано…
Едва се сдържах да не му възразя, но се отказах. По тия неща спорехме отдавна.
— … Можете да слушате какво си говорят, имате колене, които се свиват и ви позволяват да приклякате и да надничате през ключалките…
— Аз няма да надничам през ключалките — прекъснах го разгорещено.
Поаро притвори очи.
— Добре тогава. Няма да надничате през ключалките. Ще продължавате да бъдете английския джентълмен, а някой ще бъде убит. Но това не е важно. Най-важното за англичанина е неговата чест. Собствената ви чест е по-важна от нечий живот. Bien! Всичко е ясно.
— Не, дявол да ви вземе, Поаро…
Поаро хладно рече:
— Изпратете Къртис при мен. Вървете си. Вие сте твърдоглав и извънредно глупав, а аз не исках до мен да сте твърдоглав и извънредно глупав, а аз исках до мен да има човек, на когото мога да вярвам, но предполагам, че ще се наложи да се примиря с вас и смешните ви представи за честност. След като не можете да използвате сивите си клетки, понеже ги нямате, поне използвайте очите, ушите и носа си, ако повелята за чест ви позволява.
II
На следващия ден се осмелих да повдигна въпроса, по който бях мислил неведнъж. Направих го след известно колебание, тъй като човек не знае как може да реагира Поаро!
— Разсъждавах доста, Поаро — започнах аз, — макар да знам, че не съм много умен. Вие сам казахте, че съм глупав — е, в известен смисъл сте прав. Освен това аз съм само наполовина от някогашния Хейстингс. След смъртта на Синдърс…
Млъкнах. Поаро издаде дрезгав звук в знак на съчувствие. Продължих:
— Но тук има човек, който би могъл да ни помогне точно такъв, от какъвто имаме нужда. С ум, с въображение и с възможности — някогашен ръководител и човек с огромен опит. Говоря за Бойд Карингтън. Гой е нужният ни човек, Поаро. Доверете му се. Разкажете му за всичко.
Поаро отвори очи и изрече с непоколебима твърдост:
— В никакъв случай.
— Но защо не? Не можете да отречете, че е умен — много по-умен е от мене.
— Това не е трудно да се установи — хапливо отвърна Поаро. — Но избийте си от главата подобна идея, Хейстингс. Няма да се доверяваме на никого. Ясно ли ви е? Разберете, че ви забранявам да говорите по този въпрос.
— Добре, щом казвате, но Бойд Карингтън е наистина…
— А, благодаря, благодаря! Бойд Карингтън. Какво сте се захванали с тоя Бойд Карингтън? Какъв е той в крайна сметка? Един здравеняк, който важничи и се надува, защото някога са се обръщали към него с „Ваше Превъзходителство“. Съгласен съм, че е човек с известно чувство за такт, има обаяние и добри обноски. Но той не е чак толкова достоен за възхищение, този ваш Бойд Карингтън. Постоянно се повтаря, разказвал ми е една и съща история два пъти — и което е още по-лошо, паметта му е толкова зле, че може да ви разкаже нещо, което вие самият сте му разказали! Човек с изключителни качества! Нищо подобно. Стар досадник, дърдорко и на всичкото отгоре — наперено нищожество!
— О — обадих се аз, след като всичко ми стана ясно.
Напълно вярно бе, че Бойд Карингтън е зле с паметта.
И вината наистина бе негова, че е направил гаф, за който откривах сега, че е разгневил Поаро до крайност. Поаро му бил разказвал някаква история за времето, когато е бил полицай в Белгия и само няколко дни по-късно, когато неколцина от нас се бяхме събрали в градината, Бойд Карингтън има глупостта да разкаже същата случка отново на Поаро, като я започна с увода: „Сетих се, че шефът на сигурността в Париж ми разказа…“
Вече разбрах, че Поаро не можеше да понесе подобна обида. Замълчах си тактично и си тръгнах.
III
Слязох по стълбите и излязох навън в градината. Наоколо нямаше никой и аз продължих през малката горичка нагоре към тревистото хълмче, върху което стърчеше подобна на стоножка лятна беседка в напреднал стадий на разрушение. Седнах в беседката, запалих лулата си и започнах да прехвърлям всичко през ума си.
Кой бе човекът в Стайлс, който има ясно определени мотиви, за да убие някого — или пък, у кого можеха да се забележат подобни мотиви?
Като оставим настрана възможността това да е полковник Лътръл, който, все пак, бе малко вероятно да насече жена си по средата на някой робер, колкото и оправдано да беше, не можех да се сетя за никой друг.