Бедата се състоеше в това, че всъщност не познавах достатъчно хората край мен. Например Нортън или пък мис Коул? Какви са обикновено мотивите за извършването на убийство? Парите ли? Помислих си, че Бойд Карингтън е най-богатият от всички. Ако го убиеха, кой ли би наследил парите му? Някои от сега присъстващите тук ли? Не допусках, че е така, но си струваше да се провери. Той например може да е завещал парите си за изследвания и да е определил Франклин за попечител. Този факт, наред с безразсъдните твърдения на доктора по въпроса за премахването на осемдесет процента от човешкия род, би могъл да се превърне в доста основателен аргумент срещу рижавия учен. Възможно бе Нортън или мис Коул да са далечни роднини и да наследят парите автоматически. Трудно допустимо, но възможно. А дали пък полковник Лътръл, който му бе стар приятел, не би могъл да се облагодетелства от завещанието на Бойд Карингтън? Струваше ми се, че други вероятности по отношение на парите не съществуваха. Заех се да огледам по-романтичните възможности. Семейство Франклин. Мисис Франклин бе инвалид. Възможно ли бе да я тровят бавно — и дали отговорността за смъртта й щеше да падне върху съпруга й? Той бе лекар и несъмнено имаше възможността и средствата да го направи. Ами мотивите му? Бодна ме неприятно безпокойство, тъй като ми хрумна, че Джудит може да е замесена. Аз имах достатъчно основания да вярвам в колегиалните им отношения — но щеше ли и общественото мнение да бъде убедено в същото? Щеше ли да повярва някой циничен полицай? Джудит бе много красива млада жена. Хубавата секретарка или сътрудничка се е оказвала мотив за много престъпления. Подобна вероятност ме ужасяваше.
След това се замислих за Алъртън. Можеше ли да има някаква причина, заради която да премахнат Алъртън? Ако наистина трябваше да бъде извършено убийство, бих предпочел Алъртън да бъде жертвата! Сигурно нямаше да е трудно да се намерят причини, поради които да бъде ликвидиран. Мис Коул, макар и не съвсем млада, бе все още хубава жена. Тя, евентуално, би могла да има подбуди от ревност, ако е имала някакви интимни отношения с Алъртън, макар че трудно можех да допусна подобна вероятност. Освен това, ако Алъртън е X…
Поклатих глава нетърпеливо. Всичко това нямаше да ме доведе до никъде. Нечии стъпки по чакъла долу привлякоха вниманието ми. Беше Франклин, който бързаше към къщата с ръце в джобовете и с наведена напред глава. Изглеждаше съвсем потиснат. Като го наблюдавах така, вглъбен в мислите си без обичайния самоконтрол, установих с изненада, че той е много нещастен човек.
Бях толкова увлечен в наблюденията си, че не чух никакви стъпки наблизо и се обърнах стреснато, след като мис Коул ми заговори.
— Не ви усетих, че идвате — обясних извинително аз, след като се изправих.
Тя оглеждаше беседката.
— Каква викторианска реликва!
— Нали? Прилича на насекомо, според мен. Заповядайте, седнете. Ще почистя пейката.
Направих го, защото ми хрумна, че ми се удава възможност да опозная по-добре една от гостенките на пансиона. Огледах крадешком мис Коул, докато бършех паяжините.
Тя бе на възраст между тридесет и четиридесет години, леко измъчена на вид, с добре очертан профил и имаше наистина хубави очи. В държането й се усещаше някаква резервираност, нещо повече — подозрителност. Внезапно осъзнах, че тя е жена, която е страдала и впоследствие е станала силно подозрителна към всичко в живота. Чувствах, че ми се иска да науча повече за Елизабет Коул.
— Ето така — казах аз, като замахнах за последен път с кърпичката, — повече не може да се направи.
— Благодаря ви — усмихна се тя и седна. Седнах до нея. Пейката изскърца заплашително, но нищо лошо не се случи.
— Кажете ми, моля ви, за какво си мислехте, когато се приближих към вас? Изглеждахте много замислен — полюбопитства мис Коул.
— Наблюдавах доктор Франклин — бавно й отвърнах аз.
— Така ли?
Не сметнах за нужно да й обяснявам какво ми е било вглавата.
— Останах изненадан, че той изглежда много нещастен.
Събеседничката ми тихо промълви:
— Разбира се, че е нещастен. Сигурно вече сте го усетили.
Струва ми се, че показах колко съм изненадан. Отговорих й, като заекнах леко:
— Не… не… не съм. Винаги съм смятал, че е напълно погълнат от работата си.
— Така е.
— Според вас, това нещастие ли е? Според мен няма но-добро състояние.
— О, да, безспорно, но не и ако сте възпрепятстван да направите това, което чувствате, че носите в себе си. Ако не можете, така да се каже, да дадете най-доброто от себе си.
Погледнах я, чувствайки се доста озадачен. Тя продължи да ми обяснява: