— На доктор Франклин през миналата есен му било предложено да замине за Африка и да продължи изследванията си там. Той е много усърден, както знаете, а работата му в областта на тропическата медицина е от най-високо качество.
— И не е ли отишъл?
— Не. Жена му не се е съгласила. Тя не била добре, за да понесе климата и отхвърлила идеята да остане сама тук, особено след като разбрала, че ще трябва да живее твърде оскъдно. Заплатата, която са му предложили не е била висока.
— А-ха — кимнах аз, преди да продължа: — Предполагам, че при нейното здравословно състояние, той е решил, че не бива да я оставя сама.
— Знаете ли нещо повече за нейното здравословно състояние, капитан Хейстингс?
— Ами… не… Но тя е инвалид, нали?
— На нея й харесва да бъде болна — сухо рече мис Коул. Погледнах я недоверчиво. Не бе трудно да се разбере, че симпатиите й са изцяло на страната на съпруга.
— Предполагам — бавно изрекох аз, — че жените, които са изнежени, имат нагласата да бъдат себични, не смятате ли?
— Да, мисля, че инвалидите — страдащите от хронични заболявания инвалиди — обикновено са много себични. Но вероятно не можем да ги упрекваме. Много е лесно да се говори.
— Но вие не мислите, че мисис Франклин наистина е толкова зле, така ли?
— О, не бих казала подобно нещо. Просто подозрение от моя страна. Струва ми се, че тя винаги успява да постигне, каквото си е наумила.
Потънах в мисли за няколко минути. Бях изненадан, че мис Коул явно е много добре запозната с проблемите на семейство Франклин. Попитах я с известно любопитство:
— Предполагам, че добре познавате доктор Франклин?
— О, не — поклати глава тя. — Виждала съм ги само един-два пъти преди да се срещнем тук.
— Но той ви е говорил за себе си, според мен, нали?
Тя отново поклати глава.
— Не, това, което ви казах току-що, го научих от дъщеря ви Джудит.
Помислих си, внезапно огорчен, че Джудит говори с всеки друг, но не и с мене. Мис Коул продължи:
— Джудит е ужасно предана на своя работодател и е изцяло на негова страна. Тя напълно не одобрява егоизма на мисис Франклин.
— И вие ли мислите, че тя е себична?
— Да, но аз я разбирам. Аз… аз разбирам инвалидите. Мога да разбера и това, че доктор Франклин й отстъпва. Джудит, естествено, смята, че той трябва да остави жена си някъде и да се захване с работата си. Дъщеря ви е много ентусиазирана научна работничка.
— Знам — доста тъжно се съгласих аз. — И понякога ме тревожи. Не ми изглежда нормално, ако можете да ме разберете. Смятам, че тя трябва да бъде… по-естествена… да търси повече развлечения. Да се забавлява — да се влюби в някое хубаво момче. В края на краищата, младостта е времето, когато човек трябва да се весели, а не да седи и се взира в епруветките. Неестествено е. Когато бяхме млади, ние се забавлявахме, флиртувахме и търсехме развлечения — знаете как е.
За миг настъпи тишина. После мис Коул изрече със странно унил глас:
— Не зная.
За момент се ужасих. Несъзнателно й бях говорил като на връстница, но изведнъж осъзнах, че тя е по-млада от мен с повече от десет години и че съм се държал извънредно нетактично.
Опитах се да се извиня, доколкото бе възможно. Тя ме прекъсна.
— Не, не, нямах предвид това. Моля ви, не се извинявайте. Просто казах нещо, което е вярно. Не знам. Никога не съм била „млада“, така, както вие се изразявате. Никога не съм преживявала онова, което наричате „развлечение“.
Някаква горчивина в гласа й, някакво дълбоко негодувание ме накараха да се почувствам неудобно. Промълвих доста неуверено, но напълно искрено:
— Съжалявам.
— Е, хайде сега — усмихна се тя, — няма защо. Не се притеснявайте. Хайде да поговорим за нещо друго.
Подчиних се и рекох:
— Разкажете ми нещо за останалите тук. Освен ако не са ви напълно непознати.
— През целия си живот съм се познавала със семейство Лътръл. Доста тъжно ми е, че те трябваше да се захванат с пансиона — особено пък той. Полковникът е много мил. А и тя е по-добра, отколкото предполагате. Просто защото е трябвало да се лишава цял живот, е такава — алчна. Ако човек постоянно е притеснен с парите, накрая то си проличава. Единственото, което не харесвам у нея, е сладникавото й държане.
— Разкажете ми нещо за Нортън.
— Няма много за разказване. Той е добряк — доста свит, а може би и малко глуповат. Винаги е бил много внимателен. Живееше при майка си — доста заядлива и глупава жена. Мисля, че доста го командваше. Почина преди няколко години. Той обича много птиците и цветята и неща от този род. Много мил човек е, но същевременно забелязва много неща.
— С бинокъла ли, имате предвид?