— Искате да кажете… — поколебах се аз, — че фактите противоречат на…
— Не, не — прекъсна ме тя — Не затова. Не, става въпрос за самата Маги. Тя изобщо не бе такава. Не е била тя — не е била Маги!
Думите заиграха на устните ми, но не ги изрекох. Не бе дошло още времето, когато щях да мога да й кажа: „Права сте. Не е била Маги…“
ГЛАВА 9
Сигурно е било около шест часа, когато на пътеката се появи полковник Лътръл. На рамото му висеше ловна пушка, а в ръцете си носеше два убити диви гълъба.
Стресна се от моя поздрав и изглеждаше изненадан, че ни вижда заедно.
— Здравейте, какво правите, вие двамата, тук? Трябва да знаете, че тая порутена беседка съвсем не е безопасна. Разпада се на парчета. Може да се срути върху главите ви. Боя се, че ще се изцапаш, Елизабет.
— О, всичко е наред. Капитан Хейстингс пожертва носната си кърпичка, за да не си изцапам роклята.
— А, така ли? Е, тогава всичко е наред — измърмори неясно полковникът.
Той стоеше на пътеката и подръпваше мустаците си, а ние станахме и отидохме при него.
Мислите му сякаш бяха някъде далече тази вечер. Сепна се и обясни:
— Опитах се да ударя няколко от тия проклети диви гълъби. Знаете ли колко бели ми правят.
— Чух, че сте много добър стрелец — рекох аз.
— Така ли? Кой ви каза? А, Бойд Карингтън. Бях някога. Но вече не съм толкова добър. Годинките си казват думата.
— Зрението, нали? — предположих аз.
Гой категорично отхвърли предположението ми.
— Глупости. Зрението ми си е добре. Е, слагам очила, Когато чета, разбира се. Но надалече виждам добре.
След малко повтори отново:
— Да — добре виждам. Нямам никакви затруднения. Гласът му заглъхна и отново се унесе.
— Каква хубава вечер — обади се мис Коул, оглеждайки се наоколо.
И бе напълно права. Слънцето се скриваше на запад гаснеше в златиста светлина, на чийто фон дълбоките зелени сенки на дърветата блестяха с красивите си баги. Една от онези спокойни й тихи вечери — типични за Англия, за които човек си спомня, когато е в далечните тропически страни. Изразих гласно мислите си. Полковник Лътръл с готовност се съгласи:
— Да, да, често съм си спомнял за подобни вечери — когато бях в Индия, нали знаете. Карат те да се замислиш за пенсиониране и да се установиш на едно място, не е ли така?
Кимнах с глава утвърдително. Той продължаваше с променен глас:
— Да, да се установиш някъде, да се прибереш в родината — нищо не може да се сравни с картината, която описахте — не, не.
Помислих си, че казаното от мен е особено вярно в неговия случай. Той не си е представял, че ще управлява домашен пансион, че ще се опитва да си върне средствата, а жена му ще мърмори постоянно, ще му се кара и ще се оплаква.
Тръгнахме бавно към къщата. На верандата седяха Нортън и Бойд Карингтън и ние с полковника се присъединихме към тях, а мис Коул се прибра вътре.
Побъбрихме си малко и полковник Лътръл сякаш се поразведри. Пусна няколко шеги и изглеждаше далеч по-весел и оживен, отколкото обикновено.
— Много горещо беше днес — обади се Нортън. — Жаден съм.
— Хайде да пийнем по едно, момчета. За сметка на заведението, какво ще кажете? — Гласът на полковника звучеше весело и бодро.
Ние му благодарихме и се съгласихме. Той стана и влезе вътре.
Бяхме седнали на терасата точно пред отворения прозорец на трапезарията.
Чухме, че полковникът вътре отваря бюфета, а после до нас достигна скърцането на тирбушона и приглуше ното изпукване на изскочилата от бутилката корков тапа.
И тогава се разнесе острият, висок глас на мис Лътръл. Тонът й не търпеше никакви възражения: — Какво правиш, Джордж?
Гласът на полковника се сниши до шепот. Дочух само няколко откъслечни думи като: „момчетата навън“… „пийване“…
Острият, дразнещ глас избухна, изпълнен с негодувание:
— Няма да го направиш, Джордж. Какво те е прихванало? Как си представяш, че изобщо ще изплатим къщата, ако вземеш да черпиш всички с напитки? Пиенето тук ще се плаща. Ако ти нямаш глава за търговия, аз пък имам. Ами че ти още утре ще фалираш, ако не съм аз! Трябва да се грижа за тебе, като за дете. Да, точно като за дете. Нямаш никакъв разум. Дай ми бутилката. Дай ми я, казвам ти.
Последва отново мъчително мънкане, изпълнено с протест.
Мисис Лътръл рязко му отвърна:
— Не ме интересува, дали им се пие или не. Бутилката, се връща обратно в бюфета, а аз ще го заключа.
Чухме я да превърта ключа на бюфета.
— Ето така. Оттук нататък така ще бъде.
Сега вече гласът на полковника се чуваше по-ясно: