— Прекаляваш, Дейзи. Няма да търпя повече.
— Няма да търпиш ли? И кой си ти, бих искала да знам? Кой върти цялата къща? Аз. И недей да го забравяш.
Разнесе се неясно шумолене на рокля и мисис Лътръл явно изхвърча гневно от стаята.
Изминаха няколко минути преди полковникът да се появи отново. Изглеждаше сякаш за краткото време е остарял и изнемощял още повече.
Едва ли имаше някой сред нас, който да не съчувства искрено на полковника и който не би убил с удоволствие мисис Лътръл.
— Ужасно съжалявам, момчета — продума той с приглушен и неестествен глас. — Изглежда, че уискито ми се е свършило.
Сигурно разбираше, че не може да не сме чули разигралата се сцена. Но ако не се досещаше, държането ни много скоро щеше да му го покаже. Ние всички се чувствахме ужасно неудобно, а Нортън, съвсем загубил ума и дума, избърза да се обади пръв и да заяви, че на него всъщност не му се пиело — нали след малко сме щели да вечеряме, а после се опита да смени темата, като изрече цял куп съвсем несвързани пояснения. Моментът действително бе много неприятен. Аз самият се чувствах като парализиран, а Бойд Карингтън, който бе единственият сред нас, способен евентуално да разведри атмосферата, не можеше изобщо да се обади от дърдоренето на Нортън.
С крайчеца на окото си зърнах, че мисис Лътръл крачи наперено по една от пътеките, екипирана с градинарски ръкавици и мотичка за чистене на плевелите. Тя наистина бе неуморна, но точно тогава бях много огорчен от нея. Никой няма право да унижава другите.
Нортън продължаваше да говори разгорещено. Вдигнал бе единия от гълъбите и обстойно ни обясняваше как са му се подигравали в началното училище, защото му станало лошо, когато видял един убит заек. После премина към въпроса за ловните участъци за яребици, разказвайки ни предълга и доста безсмислена история за някакъв нещастен случай в Шотландия, при който застреляли един от викачите. Заговорихме за различни нещастни случаи при лов, за които бяхме чували, а после Бойд Карингтън се прокашля и заразправя:
— Ще ви разкажа една доста забавна история за един от моите ординарци. Ирландец. Пуснаха го в отпуск и замина да го прекара в Ирландия. Когато се върна, аз го попитах дали е прекарал добре.
„О, разбира се, Ваше благородие, най-хубавата отпуска в живота ми!“
„Много се радвам“, казах аз, доста изненадан от въодушевлението му.
„О, да, наистина беше чудесна отпуска! Застрелях брат си!“
„Застрелял си брат си!“ — възкликнах аз.
„Да, наистина. От години ми се щеше да го направя. И ето ти както бях на един покрив в Дъблин, кой мислите, че гледам да върви по улицата? Не друг, а брат ми и аз държа пушка в ръка. Ама какъв точен изстрел беше, не че се хваля! Очуках го веднага като пиле. О, чудесен момент беше, никога няма да го забравя!“
Бойд Карингтън умееше да разказва забавно, като преувеличаваше драматизма на разказа си и имитираше произношението на ирландеца, и ние всички се разсмяхме, от което се почувствахме по-добре. Когато ни напусна с извинението, че трябва да се изкъпе преди вечерята, Нортън изрази на глас мнението на всички ни, като разпалено рече:
— Какъв чудесен човек!
Съгласих се с него, а Лътръл потвърди:
— Да, да, хубав човек е.
— Доколкото знам, навсякъде се е представял успешно — каза Нортън. — Всичко, с което се е захващал, е завършило с успех. Съобразителен, знае какво иска — наистина е човек на действието. Действително е човек, който е успял в живота.
Лътръл бавно изрече:
— Някои са така. Всичко им се удава, с каквото и да се захванат. Не могат да грешат. Някои хора са родени с късмет.
— Не, не, господине. Не е само до късмета — енергично заклати глава Нортън. После многозначително издекламира: — „Не в звездите ни, мили ми Бруте — а в нас самите.“
— Може би сте прав — рече Лътръл замислен.
Намесих се бързо:
— При всяко положение той е щастлив, че е наследил Нейтън. Какво имение е само! Но непременно трябва да се ожени. Ако остане сам, там ще му е много пусто.
— Да се ожени и да заседне в къщи ли? — изсмя се Нортън. — И жена му да почне да го тормози…
По-лошо не можеше и да бъде. Всеки прави подобни забележки. Но в случая казаното бе съвсем неуместно и Нортън се усети в мига, в който изричаше думите си. Опита се някакси да ги върне назад, поколеба се, започна да заеква и млъкна неловко. Обстановката стана крайно неприятна.
И двамата започнахме да говорим едновременно. Аз направих някакво идиотско изказване за вечерната светлина. Нортън дърдореше нещо за бридж след като вечеряме.
Полковник Лътръл не ни обръщаше никакво внимание. Заговори със странен и безизразен глас: