Полковник Лътръл току-що бе се появил иззад ъгъла на къщата. Той бе висок, слаб възрастен мъж с мъртвешки бледо лице, кротки сини очи и имаше навика непрекъснато да подръпва побелелите си мустачки.
В поведението му се усещаше някаква нервност.
— А, Джордж, сто чс пристигна и капитан Хейстингс.
Полковник Лътръл ми подаде ръката.
— Вие сигурно сте дошли с влака в пет… ъ-ъ… и четиридесет, нали?
— А с какво друго да дойде? — рязко се намеси мисис Лътръл. — А пък и има ли някакво значение? Заведи го горе и му покажи стаята, Джордж. А после може би ще поиска да отиде веднага при мосю Поаро — или може би ще искате да пиете един чай?
Уверих я, че не ми се пие чай и че бих предпочел да отида и да се видя с приятеля си.
— Добре. Елате с мене. Смятам, че… ъ-ъ… багажът ви е качен вече — рече полковник Лътръл. — Нали Дейзи?
— Това е твое задължение, Джордж — язвително му отвърна мисис Лътръл. — Аз бях в градината. Не мога да се грижа за всичко.
— Не, не, разбира се, че не можеш. Аз… аз ще се погрижа за това, мила.
Тръгнах след него по стълбите на главния вход. На вратата се сблъскахме с някакъв човек с посивели коси и с крехко телосложение, който бе се забързал навън с бинокъл в ръце. Той кукаше, а лицето му бе по детски оживено. Заеквайки леко, той изрече:
— Една двойка черноглави копринарки си прави г-гнездо долу на чинара.
Докато влизахме в хола, Лътръл ми обясни:
— Това е Нортън. Добър човек. Луд е по птиците.
В самия хол някакъв много едър човек стоеше изправен до масата. Той явно бе затворил току-що телефона. Погледна към нас и рече:
— Ще ми се да обеся, изтърбуша и насека на парчета всички предприемачи и строители. Нищо не правят като хората, да ги вземат дяволите.
Гневът му бе толкова комичен и достоен за съжаление, че ние и двамата се засмяхме. Веднага усетих някаква силна симпатия към този човек. Имаше приятен външен вид, макар че бе доста над петдесетте; с приятен загар на лицето. Външността му подсказваше, че е живял на открито и имаше вид на онзи тип хора, които все по-рядко се срещат — англичаните от старото поколение — прями, обичащи живота сред природата, които могат и да командват.
Съвсем не бях изненадан, когато полковник Лътръл ми го представи като сър Уйлям Бойд Карингтън. Знаех, че е бил някога губернатор на провинция в Индия, където е имал голям успех. Известен бе също като първокласен стрелец и ловец на едър дивеч. Такъв тип хора, тъжно си помислих аз, вече не виреят в нашето упадъчно време.
— А-ха — каза той. — Радвам се да видя на живо човекът, известен като мон ами Хейстингс. — После се засмя. — Добрият стар белгиец говори много за вас, нали разбирате. А освен това, тук, разбира се, е и дъщеря ви. Тя е чудесно момиче.
— Не вярвам, че Джудит говори много за мен — отвърнах аз с усмивка.
— Не, не, прекалено съвременна е. Днешните момичета като че ли винаги се притесняват да признаят, че изобщо имат родители.
— Да бъдеш родител — въздъхнах аз, — е на практика обидно.
Той се изсмя.
— Е, добре де — аз пък не се чувствам така. Нямам деца, което е още по-лошо. Вашата Джудит е много хубава девойка, но е ужасно интелектуална. Според мен това е доста обезпокоително. — Той вдигна отново слушалката. — Надявам се, че няма да възразите, Лътръл, ако започна отново да ругая централата ви. Никак не съм търпелив.
— Те си го заслужават — успокои го Лътръл.
Той тръгна по стълбите и аз го последвах. Поведе ме по лявото крило на къщата към вратата в дъното и аз открих, че Поаро ми е избрал стаята, в която бях отседнал някога.
Тук имаше промени. Докато минавах по коридора, някои от вратите бяха отворени и аз забелязах, че старовремските огромни спални бяха преустроени така, че да се получат няколко по-малки.
Моята собствена стая, която не бе голяма, бе останала непроменена, с изключение на инсталацията за топла и студена вода, а част от нея бе отделена така, че да се намери място и за малка баня. Обзаведена бе в евтин съвременен стил, което доста ме разочарова. Лично аз бих предпочел стил, по-близък до архитектурата на самата къща.
Багажът ми бе вече в стаята, а полковникът ми обясни, че стаята на Поаро е точно срещу моята. Той се готвеше да ме заведе дотам, но в този миг от хола на долния етаж проехтя едно остро „Джордж“.
Полковник Лътръл се стресна нервно като кон. Допря ръка до устните си.
— Аз… аз… сигурен ли сте, че всичко е наред? Позвънете, ако има…