— Не, Бойд Карингтън няма да позволи на жена му да го тормози. Той не е човек, който ще се остави да бъде тормозен. Той си е съвсем наред. Истински мъж!
Чувствах се много неловко. Нортън започна да плещи отново за бридж. И като капак на всичко, над главите ни изпърха един едър див гълъб и кацна в клоните на най-близкото дърво.
Полковник Лътръл вдигна пушката си.
— Ето един от пакостниците — извика той.
Но преди да успее да се прицели, птицата отлетя някъде между дърветата, където бе вече невъзможно да я достигне.
В същия миг обаче, вниманието на полковника бе отклонено от някакво движение в далечния край на склона.
— По дяволите, някой заек гризе кората на младите фиданки. Мислех си, че съм заградил целия двор.
Той вдигна пушката и стреля, а докато се взирах…
Разнесе се женски писък, който заглъхна и премина в някакво ужасяващо гъргорене.
Пушката се изплъзна от ръката на полковника, тялото му се сниши… а той посегна към мустаците си.
— Мили Боже… Та това е Дейзи.
Аз вече тичах през поляната. Зад мен се носеше Нортън. Стигнах до мястото и се отпуснах на колене. Жената беше мисис Лътръл. Тя е била коленичила и се е опитвала да завърже кол към една от фиданките. Тревата бе висока, от което ми стана ясно защо полковникът не е успял да я види добре, а само е различил някакво движение. Светлината също бе оскъдна. Куршумът бе я улучил в рамото и от раната бликаше кръв.
Наведох се да видя раната и вдигнах очи към Нортън. Той се бе облегнал на едно дърво и лицето му беше толкова позеленяло, сякаш всеки момент щеше да повърне. Обясни извинително:
— Не мога да понасям кръв.
— Намерете доктор Франклин или сестрата! — викнах рязко аз.
Той кимна и побягна.
Първа се появи сестра Крейвън. Тя дойде за невероятно късо време и веднага се зае да спре кръвоизлива. Движенията й бяха делови. Франклин дотича малко по-късно. Двамата прихванаха мисис Лътръл, примъкнаха я до къщата и я сложиха в леглото. Франклин проми и превърза раната, след което се разпореди да повикат домашния лекар, а сестра Крейвън остана при пострадалата.
Натъкнах се на Франклин в мига, в който оставяше слушалката на телефона.
— Как е тя?
— О, ще се оправи бързо. За щастие, раната й не е смъртоносна. Как стана всичко?
Разказах му за случилото се.
— Ясно — рече той. — Къде е старият ни приятел? Няма да се изненадам, ако е изпаднал в депресия. Вероятно има нужда от грижи повече, отколкото тя самата. Струва ми се, че сърцето му не е съвсем наред.
Заварихме полковник Лътръл в салона за пушене. Устните му бяха посинели и изглеждаше напълно замаян. Успя да попита на пресекулки:
— Дейзи? Тя… как е тя?
Франклин бързо го успокои:
— Ще се оправи, сър. Не трябва да се тревожите.
— Аз… си мислех, че… заек… гризе кората… не знам как можах да направя такава грешка. Нещо ми блесна в очите.
— Случват се такива работи — сухо рече Франклин. — Виждал съм един-два подобни случая навремето. Вижте какво, сър, най-добре ще бъде да ви дам нещо ободрително. Не изглеждате добре.
— Нищо ми няма. Може ли… може ли да я видя?
— Точно сега, не. Сестра Крейвън е при нея. Но не трябва да се тревожите. Тя е добре. Доктор Оливър ще дойде всеки момент и ще ви каже същото.
Оставих ги двамата заедно и излязох навън да взема въздух. По пътеката към мен се приближаваха Джудит и Алъртън. Той бе навел глава към нея и двамата се смееха на нещо.
След цялата преживяна трагедия държането им направо ме вбеси. Извиках гневно към Джудит и тя вдигна изненадано очи. Разказах им накратко за случилото се.
— Каква невероятна случка — бе коментарът на дъщеря ми.
Помислих си, че тя изобщо не изглеждаше толкова разстроена, колкото следваше да бъде.
Поведението на Алъртън бе възмутително. Той сякаш приемаше всичко като някаква шега.
— Старата вещица си го заслужаваше — каза той. — Мислите ли, че старият го е направил умишлено?
— Категорично не — остро отвърнах аз. — Нещастен случай беше.
— Да, но аз съм чувал за подобни нещастни случаи. Понякога се оказват дяволски удобни. Вярвайте ми, ако дядката е стрелял умишлено по нея, аз му свалям шапка.
— Няма нищо подобно — сърдито казах аз.
— Недейте да бъдете толкова сигурен. Познавам двама, които застреляха жените си. Единият си чистел пистолета. Другият насочил пистолета си към нея на шега, както обясни по-късно. Не знаел, че оръжието му било заредено. Мисля си, че това е дяволски удобен начин да се избавиш от съпругата си.
— Полковник Лътръл — студено подхвърлих аз — не е такъв мъж.
— Но все пак, не можете да не признаете, че е удобно избавление, нали? — настоя упорито Алъртън. — Скарали ли са се за нещо?