Елизабет Коул четеше книга и изглеждаше явно погълната. Стори ми се, като че ли малко притеснена от моето присъствие. Може би не беше странно, че се държи така, след тайната, която ми довери следобеда. Съжалявах за това, все пак, но се надявах, че тя не се разкайва, че ми се довери. Щеше ми се да й дам да разбере, че ценя споделените тайни и на никого няма да ги издам. Обаче тя не ми даде никаква възможност.
Не след дълго се качих при Поаро.
Там заварих полковник Лътръл, който бе седнал в кръга светлина, хвърляна от една малка електрическа лампа.
Той говореше в момента, а Поаро го слушаше. Стори ми се, че полковникът говори повече на себе си, отколкото на човека срещу него.
— Спомням си съвсем добре — да, беше на бала на ловджиите. Тя беше облечена в нещо бяло, мисля, че му казваха тюл. Роклята й просто играеше върху нея. Такова хубаво момиче беше, че направо се слисах. Рекох си „Ей за това момиче ще се оженя“. И, за Бога, точно така и стана. А и държането й беше чудесно — весела и винаги готова да отговори. Никога не оставаше длъжна, да е жива и здрава!
Той се засмя тихичко.
Представих си мислено картината. Виждах младото дръзко лице на Дейзи Лътръл с острия й език — така очарователен някога, но склонен да стане съвсем заядлив след години.
Но именно за онова младо момиче, първата му истинска любов, говореше полковник Лътръл тази вечер. За неговата Дейзи.
И отново се почувствах засрамен заради предположенията ни, направени само преди няколко часа.
Разбира се, след като полковник Лътръл си тръгна най-после, аз издрънках всичко и пред Поаро.
Той ме изслуша много внимателно. Не можех да разбера нищо по изражението на лицето му.
— Значи, така сте си помислили, Хейстингс — че изстрелът е бил умишлен?
— Да. Сега се срамувам, че…
Поаро махна с ръка, сякаш да отпъди обхваналите ме мисли.
— Вие сам ли си създадохте това предположение или някой друг ви го подсказа?
— Алъртън спомена нещо подобно — сърдито рекох аз. — Той беше, разбира се.
— Някой друг?
— Бойд Карингтън го предположи.
— А-ха! Бойд Карингтън.
— Все пак той е човек с житейски опит и се е занимавал доста с подобни случаи.
— О, разбира се, че е така. Но той не присъстваше на мястото, когато се разигра всичко, нали?
— Не, беше отишъл на разходка. Да се пораздвижи за малко преди да се преоблече за вечеря.
— Разбирам.
Подхвърлих неспокойно:
— Наистина ми се струва малко вероятно да е така. Това бе само някакво…
— Не е необходимо да се разкайвате за подозренията си, Хейстингс — прекъсна ме Поаро. — Подобна мисъл би могла да хрумне на всекиго при тия обстоятелства О, да, съвсем нормално е да ви дойде такова хрумване.
В държането на Поаро имаше нещо, което не можех да разбера съвсем добре. Някаква сдържаност. Очите му ме следяха с израз на любопитство.
— Може би — бавно казах аз. — Но като го виждам сега колко е предан към нея…
— Точно така — кимна Поаро. — Спомнете си, че най-често е така. Зад кавгите, недоразуменията и откритата враждебност на ежедневния живот може да съществува истинска и вярна любов.
Съгласих се с него. Припомних си нежния поглед на привързаност, който отправи дребната мисис Лътръл към съпруга си, навел се над леглото й. Никакъв оцет, никакво нетърпение, никаква раздразнителност.
Семейният живот, размишлявах аз, докато си лягах, е доста любопитен феномен.
Но онази сдържаност в държането на Поаро все още ме тревожеше. Любопитният му наблюдателен поглед — сякаш очакваше, че аз най-после ще видя нещо — но какво?
Вече бях почти в леглото, когато ми стана ясно. Прозрението ми дойде съвсем ненадейно.
Ако мисис Лътръл бе убита, всичко щеше да бъде тъкмо така, както при онези, другите случаи. Полковник Лътръл, очевидно, щеше да е убиецът на съпругата си. Щеше да се приеме като нещастен случай, но в същото време никой нямаше да бъде сигурен дали е било така или убийството е било умишлено. Недостатъчни доказателства за убийство, но напълно достатъчни да се подозира, че е било убийство.
Но това означаваше, че…
Какво означаваше всъщност?
То означаваше — ако изобщо имаше някакъв смисъл, че не полковник Лътръл е стрелял по мисис Лътръл, а X.
Което бе напълно невъзможно. Аз бях свидетел на случката. Именно полковник Лътръл бе дал изстрела. Втори изстрел изобщо нямаше.
Освен ако… Но то явно бе невъзможно. Не, по-скоро не невъзможно — просто много малко вероятно. Но все пак възможно, да… Да предположим, че някой друг е очаквал своя миг и в момента, когато полковник Лътръл е стрелял (по заека), онзи другият е стрелял по мисис Лътръл. Тогава щеше да се чуе само един изстрел. Или, дори с малка неточност, щеше да се чуе като ехо. (Сега, като си помисля, наистина имаше и ехо.