Но не, това бе абсурдно. Има начини да се открие от кое оръжие точно е бил изстрелян даден куршум. Белезите върху куршума трябва да съответстват на нарезите на дулото.
Но това, спомних си аз, се правеше само, когато полицаите искат да открият от кое оръжие е бил даден изстрелът. В случая сигурно не би имало разследване. Защото полковник Лътръл щеше да е напълно сигурен, както и всички други, че именно той е възпроизвел фаталния изстрел. Фактът щеше да се приеме без никакво съмнение и изобщо нямаше да се повдигне въпросът за проверка на оръжието. Единственото съмнение би било дали е стреляно случайно или с престъпно намерение — въпрос, който никога нямаше да получи отговор.
И ето защо случаят съответстваше напълно на онези другите случаи: на работника Ригс, който не си спомняше, но предполагаше, че най-вероятно той е извършил двойното убийство, на Маги Личфийлд, която бе загубила разсъдъка си и се предала за престъпление, което не е извършвала.
Да, случаят съответстваше на всички останали и вече ми стана ясно защо Поаро се бе държал така. Той очакваше, че аз ще открия истината.
ГЛАВА 10
I
Споделих мислите си с Поаро на следващата сутрин. Лицето му просветна и той поклати глава одобрително.
— Отлично, Хейстингс. Чудех се, дали ще откриете сходството. Не исках да ви подсказвам, нали ме разбирате.
— Значи съм прав. Имаме още един случай с X, нали?
— Несъмнено.
— Но защо, Поаро? Какъв е мотивът?
Поаро поклати глава.
— Не знаете ли? Нямате ли някакво предположение?
— Да, имам някакво предположение.
— Забелязвате ли някаква връзка между всичките случаи?
— Мисля, че да.
— Ами тогава?
Едва въздържах нетърпението си.
— Не, Хейстингс.
— Но трябва да зная.
— По-добре ще е, ако не знаете.
— Защо?
— Уверявам ви, че така ще е по-добре.
— Вие сте непоправим — реших аз. — Изкривен сте от артрита. Седите тук безпомощен. И продължавате да действате сам.
— Недейте да считате, че действам сам. Съвсем не. Напротив, вие играете много важна роля, Хейстингс. Вие сте моите очи и уши. Просто отказвам да ви предоставя информация, която може да ви изложи на опасност.
— Мен ли?
— Не, убиеца.
— Вие искате — бавно изрекох аз, — той да не усети, сте по следите му, така ли? Мисля, че това е причината. Или пък смятате, че не мога да се погрижа за себе си.
— Има нещо, в което трябва да сте сигурен, Хейстингс. Човек, който е убил веднъж, ще убие и втори път и пак, и пак, и пак.
— Във всеки случай — мрачно заключих аз, — сега не бе извършено ново убийство. Куршумът поне не цели точно.
— Да, за щастие, така беше — наистина е имала късмет. Както вече ви казах, подобни неща са трудни за предвиждане.
Въздъхнах. Лицето му ми се стори напрегнато. Оттеглих се безшумно, установявайки тъжно колко неспособен е Поаро за продължителни усилия от какъвто и да е вид. Умът му все още бе наред, но той бе болен и изморен човек.
Поаро бе ме предупредил да не се опитвам да разкривам личността на X. В себе си обаче, аз все още поддържах вярата, че вече съм разбрал кой е той. В Стайлс имаше само една личност, която ми се струваше категорично злонамерена. Чрез един прост въпрос само, бих могъл да се уверя в нещо. Проверката ми щеше да се окаже отрицателна, но независимо от това, щях да постигна известен резултат.
След закуската се опитах да поговоря откровено е Джудит.
— Къде бяхте ходили снощи с майор Алъртън, когато ви срещнах?
Бедата е там, че когато човек е изцяло убеден в нещо, той е склонен да не обръща внимание на останалите подробности. Останах напълно изненадан, че Джудит пламна от гняв.
— Наистина, татко, не разбирам какво те засяга това.
Зяпнах я учудено, реакцията й направо ме стресна.
— Аз… само попитах.
— Да, но защо? Защо трябва непрекъснато да ми задаваш въпроси? Какво съм правила? Къде съм ходила? С кого съм била? Наистина става непоносимо!
Смешното бе, разбира се, че този път аз всъщност изобщо не се интересувах къде е била Джудит. Любопитството ми бе насочено към Алъртън.
Опитах се да я успокоя.
— Но наистина, Джудит, не виждам защо да не мога да ти задам един съвсем обикновен въпрос.
— Аз пък не виждам, защо ти трябва да знаеш.
— Не че ме интересува кой знае колко. Искам да кажа, че просто се чудех защо никой от вас… ъ-ъ… явно не знаеше за случилото се.
— За нещастния случай ли имаш предвид? Ходих до селото, ако трябва да знаеш, за да си купя марки.