Гласът й потрепери неясно.
През ума ми се прокрадна съмнението, че мисис Франклин по-скоро предпочита да играе различни роли. Сега бе възприела ролята на предана и прекланяща се пред героизма на съпруга си жена.
Наведе се напред и постави настойчиво ръката си върху коляното на Поаро:
— Джон наистина е своего рода светец. Понякога доста се страхувам за него.
Да се каже, че Франклин е светец, според мен бе силно преувеличено твърдение, но Барбара Франклин продължаваше със светнали очи.
— Той би направил всичко — би предприел всякакъв риск, — само за да допринесе за увеличаването на човешките познания. Което е така прекрасно, не мислите ли?
— Разбира се, няма съмнение — побърза да я увери Поаро.
— Но понякога, нали ме разбирате — продължи мисис Франклин, — аз наистина се безпокоя за него. Той не би се спрял пред нищо, искам да кажа. И тия зърна, с които прави опити сега. Така се страхувам, че може да експериментира с тях върху себе си.
— Той ще вземе всички предпазни мерки, убеден съм — намесих се аз.
Тя поклати глава със слаба и тъжна усмивка.
— Вие не познавате Джон. Не сте ли чували какво направи той с онзи новооткрит газ?
Завъртях отрицателно глава.
— Става въпрос за някакъв новооткрит газ, за който искаха да знаят нещо повече. Джон пожела доброволно да го изпита. Затвориха го в камера, където престоя около трийсет и шест часа, като е мерел пулса, температурата и дишането си, за да види какви са последиците и дали ще се окажат еднакви при животните и при хората. Било е страшно рисковано, поне така ми каза един от професорите по-късно. Напълно възможно е било да си отиде завинаги. Но Джон си е такъв — изобщо не мисли за собствената си безопасност. Мисля, че е наистина прекрасно да бъдеш такъв човек, а вие? Аз никога не бих имала подобна смелост.
— Човек наистина трябва да има огромна смелост — каза Поаро, — за да върши подобни неща хладнокръвно.
— Да, така е — потвърди Барбара Франклин. — Ужасно се гордея с него, знаете ли, но същевременно съм и силно обезпокоена. Защото, нали разбирате, след определен момент морските свинчета и жабите вече не са достатъчни. Нужно е да се види каква е реакцията на хората. Затова се ужасявам, че Джон ще вземе да опита върху себе си ония отвратителни ритуални зърна и че може да се случи нещо ужасно. — Тя въздъхна и завъртя глава. — Но той само се присмива на страховете ми. Той наистина е някакъв светец, разберете ме правилно.
В този момент, към нас се приближи Бойд Карингтън.
— Здравей, Бабс, готова ли си?
— Да, Бил, чакам те.
— Надявам се, че няма да се преумориш много.
— Разбира се, че няма да се преуморя. Днес се чувствам по-добре от когато и да било.
Тя стана, усмихна ни се приветливо и тръгна нагоре през поляната, придружена от едрия си компаньон.
— Доктор Франклин, съвременният светец — хм — продума Поаро.
— По-скоро промяна в позата — забелязах аз. — Но мисля, че жената си е такава.
— Каква?
— Има навика да се вживява в различни роли. Един ден е неразбраната, пренебрегвана съпруга, после се превръща в готова на саможертва и страдаща жена, която не понася да бъде бреме за мъжа, когото обича. Днес бе в ролята на прекланящата се пред героя съратница. Но лошото е, че преиграва всичките си роли.
Поаро попита замислено:
— Нали не смятате, че мисис Франклин е глупава?
— Ами, не бих я нарекъл глупава… не, но вероятно не е и много умна.
— А, не е вашият тип.
— А какъв е моят тип? — сопнах се аз.
Отговорът на Поаро бе неочакван:
— Отвори уста, затвори очи и виж какво ще ти изпратят феите…
Не смогнах да му отговоря, защото през тревата към нас се носеше бързо и запъхтяно сестра Крейвън. Тя ни се усмихна с хубавите си бели зъби, отвори вратата на лабораторията, мушна се вътре и изскочи обратно с чифт ръкавици в ръка.
— Първо кърпичката, а сега и ръкавиците — винаги оставя по нещо след себе си — съобщи тя и се забърза обратно към мястото, където я очакваха Барбара Франклин и Бойд Карингтън.
Помислих си, че мисис Франклин е доста небрежна жена, която постоянно губи нещата си, изпуска личните си вещи и очаква другите да й ги намират, което смяташе за напълно нормално и дори се гордееше, че постъпва така. Неведнъж я бях чувал да промърморва примирено: „Естествено, нали главата ми е като решето“.
Стоях, загледан в сестра Крейвън, докато бягаше през поляната и изчезна от погледа ми. Тичаше добре, тялото й бе енергично и добре поддържано. Изрекох спонтанно:
— Мисля си, че всяко момиче би се отегчило от живот като нейния. Имам предвид, когато не трябва да се грижиш наистина за болния — когато само трябва да поднасяш и слугуваш. Не ми се струва, че мисис Франклин е особено внимателна или пък деликатна.