Отговорът на Поаро бе определено досаден. Без никаква видима причина, той притвори очи и промърмори:
— Кестенява коса.
Сестра Крейвън наистина имаше кестенява коса, но не можех да разбера защо Поаро избра именно този момент да коментира цвета на косата й.
Не му отговорих нищо.
ГЛАВА 11
Струва ми се, че на следващата сутрин се проведе разговорът, който ме накара да се почувствам неясно разтревожен.
Бяхме четирима — Джудит, аз, Бойд Карингтън и Нортън.
Не си спомням точно как стигнахме до въпроса за евтаназията17 — дали обществото трябва да я приеме или отхвърли.
Бойд Карингтън, както обикновено, говореше най-много, Нортън се намесваше от време на време, а Джудит седеше мълчаливо, но слушаше внимателно.
Аз самият признах, че макар на пръв поглед да няма причини да не се въведе приложението й, все пак изпитвам отвращение към подобна практика по морални съображения. Освен това изразих мнението, че тя би дала прекалено много права на роднините на болния.
Нортън се съгласи с мене. Добави, че според него евтаназията трябва да се прилага само по желание и със съгласието на пациента, който е страдал продължително и смъртта изглежда неизбежна.
— Да, но именно тук настъпва интересният момент — заяви Бойд Карингтън. — Дали най-потърпевшият изобщо ще пожелае „да се освободи от мъките“, както се изразяваме?
После ни разказа, както твърдеше, действителен случай за някой си, който бил в страшни болки от неизлечим рак. Същият човек помолил лекуващия го лекар да му даде „нещо, което да сложи край на всичко“. Докторът му отговорил: „Не мога да направя подобно нещо, приятелю“. Но по-късно, когато си тръгвал, докторът оставил при болния няколко таблетки морфин, като му обяснил внимателно каква е безопасната доза и колко таблетки могат да се окажат фатални. Макар че таблетките били оставени на разположение на болния и той лесно е можел да изгълта фаталната бройка, той не го направил.
— Ето доказателство — заключи Бойд Карингтън, — че въпреки неговите твърдения, човекът е предпочел страданието пред бързото и милостиво избавление.
Именно тогава за първи път се намеси Джудит, която заговори разпалено и отсечено:
— Естествено, че не го е направил. Не е трябвало да го оставят да решава сам.
Бойд Карингтън я попита какво има предвид.
— Искам да кажа, че всички, които са немощни — в страдания и болки, нямат силата да вземат решение — те просто не могат. Някой друг трябва да го направи вместо тях. Дългът на онези, които ги обичат, е да вземат решението.
— Дълг ли? — рязко се намесих аз.
Джудит се извърна към мене.
— Да, техен дълг е. На хората, чийто разсъдък е на място и които биха поели отговорността.
Бойд Карингтън поклати глава.
— И да отидат на подсъдимата скамейка с обвинение в убийство?
— Не е задължително. Все пак, ако обичаш някого, трябва да си готов да рискуваш.
— Но виж какво, Джудит — намеси се Нортън, — ти предлагаш поемането на една действително огромна отговорност.
— Не мисля, че е така. Хората се страхуват прекалено много да поемат отговорност. Биха поели отговорността, ако става въпрос за куче, но защо да не я поемат, когато става въпрос за човешко същество?
— Е, да, но разликата е огромна, нали?
— Да, отговорността е по-голяма — каза Джудит.
— Ти направо ме смайваш — промърмори Нортън.
Бойд Карингтън попита с интерес:
— Значи ти би поела риска, така ли?
— Мисля, че да. Не се боя да рискувам.
— Не може така, разбери — поклати глава Бойд Карингтън. — Не може да се позволява на всякакви хора да се саморазправят и да решават въпросите за живота, и за смъртта.
Нортън рече:
— Всъщност, вие знаете, Бойд Карингтън, че мнозинството от хората не биха се осмелили да поемат отговорността. — Той се обърна към Джудит със засмени очи. — Недей да си вярваш, че ще го направиш, ако се стигне дотам.
Джудит му отвърна спокойно:
— Човек, разбира се, не може да бъде сигурен, но за себе си мога да кажа, че бих го направила.
Нортън подхвърли с весели пламъчета в очите:
— Е, ако имаш някакви скрити подбуди.
Джудит пламна цялата и живо му отговори:
— Това просто показва, че ти изобщо не ме разбираш. Ако подбудите ми са от личен характер, не бих могла да направя нищо. Не разбирате ли? — обърна се тя към всички ни. — Всичко трябва да става напълно безпристрастно. Можем да поемаме отговорността да се сложи край на нечий живот, само ако сме напълно убедени във верността на причините. Всичко трябва да е напълно безкористно.
17
Евтаназия — безболезнена смърт, причинена с лекарства, намеса за облекчаване на страданията на болния — Бел. ред.