— Все пак — настоя Нортън, — ти не би го направила.
— Бих го направила — упорстваше Джудит. — Преди всичко, не твърдя, че човешкият живот е толкова неприкосновен, колкото си мислите всички вие. Онези, които не ги бива за нищо и водят безполезен живот, трябва да си отидат. Около нас има толкова много мръсотия. Само онези, които макар и скромно, допринасят с нещо за обществото, трябва да останат да живеят. Другите трябва да бъдат безболезнено отстранени.
После се обърна неочаквано към Бойд Карингтън:
— Съгласен сте с мен, нали?
— По принцип, да — провлечено отвърна той. — Да оцелеят само онези, които имат някаква стойност.
— Не бихте ли поели закона в собствените си ръце, ако възникне необходимост?
Бойд Карингтън се позабави с отговора си:
— Не зная. Може би…
Нортън тихо се намеси:
— Мнозина биха се съгласили с вас на теория. Но практиката е съвсем различно.
— Не е логично.
— Разбира се, че не е — нетърпеливо обясни Нортън.
— Наистина е въпрос на смелост. Човек просто трябва да бъде куражлия, ако трябва да си го кажем съвсем грубо.
Джудит мълчеше. Нортън продължи:
— Честно казано, Джудит, знаеш, че и ти самата би била същата. Няма да имаш смелостта, когато се наложи.
— Така ли смяташ?
— Убеден съм.
— Мисля, че грешите, Нортън — обади се Бойд Карингтън. — Според мен, Джудит притежава достатъчно смелост. За щастие, подобен въпрос не стои на дневен ред.
Откъм къщата се чу звукът на гонга. Джудит се изправи.
— Трябва да знаеш, че не си прав — упорито заяви тя на Нортън. — Много по-смела съм, отколкото си мислиш.
И тръгна бързо към къщата. Бойд Карингтън я последва с думите:
— Хей, Джудит, чакай да вървим заедно.
Тръгнах след тях, чувствайки се неизвестно защо съвсем объркан. Нортън, който винаги усещаше, когато нещо не е наред, се опита да ме успокои.
— Разберете, че тя не знае какво говори — рече той.
— Просто това е едно от ония недоузрели идеи, каквито човек има, докато е млад, но за щастие не ги осъществява. Всичко е само приказки.
Мисля, че Джудит го чу, защото му хвърли гневен поглед назад.
— Подобни теории не трябва да ни безпокоят — понижи глас Нортън. — Но вижте какво, Хейстингс…
— Да?
Нортън изглеждаше доста притеснен.
— Не искам да ви се бъркам — рече той, — но какво знаете за Алъртън?
— За Алъртън ли?
— Да, извинете ме, ако си пъхам излишно носа, но честно казано, ако бях на ваше място, нямаше да позволя на дъщеря ви да се среща толкова често с него. Той е… добре де, репутацията му не е много добра.
— Аз сам го виждам що за негодник е той — горчиво рекох аз. — Но в наше време, никак не е лесно да си баща.
— О, знам. Момичетата могат да се справят сами, както се казва. И наистина, повечето от тях се справят. Но… ами… Алъртън използва доста особени похвати по отношение на момичетата. — Спря се неуверено, а после добави:
— Вижте, сметнах, че е необходимо да ви го кажа. Недейте да го приемате надълбоко, разбира се, но наистина узнах нещо твърде неприятно за него.
И тогава ми сподели нещо, в което можах да се уверя напълно по-късно. Историята бе отвратителна. Замесено бе момиче — със самочувствие, съвременно и независимо. Алъртън използвал всичките си похвати, за да я обладае. После всичко излязло наяве и историята завършила с това, че отчаяното момиче сложило край на живота си със свръхдоза веронал.
И най-неприятното в цялата история бе фактът, че въпросната девойка била почти същата като Джудит — независима и интелигентна. От онзи тип девойки, които, след като наистина се влюбят в някого, стигат до отчаяние и всеотдайност, каквито празноглавите момичета изобщо не познават.
Седнах да обядвам с неприятното усещане, че ще се случи нещо лошо.
ГЛАВА 12
I
— Тревожи ли ви нещо, мон ами? — попита Поаро същия следобед.
Не му отговорих нищо, само поклатих глава. Чувствах, че нямам право да занимавам Поаро с моя съвсем личен проблем. Струваше ми се, че не мога да очаквам помощ по никакъв начин.
Джудит би посрещнала всяко негово възражение с веселата незаинтересованост на младите към отегчителните съвети на възрастните.
Джудит, моя Джудит…
Сега ми е трудно да опиша какво преживявах тогава. По-късно, когато отново премислих всичко, бях склонен да припиша вината на атмосферата в Стайлс. Когато човек е там, не е трудно да си въобрази какво ли не. Обсебен бях не само от миналото, но и от прокобата на настоящето. Призраците на убийството и на самия убиец витаеха из къщата.