И бях дълбоко убеден, че убиецът е Алъртън и че Джудит се е влюбила в него! Невероятно бе — просто чудовищно — а не знаех какво да направя.
След като свършихме с обяда, Бойд Карингтън ме дръпна настрана. Дълго се покашляше, преди да заговори по същество. Накрая заговори доста неспокойно:
— Не мислете, че ви се меся, но ми се струва, че трябва да поговорите с тая ваша дъщеря. Защо не й обърнете внимание, а? Знаете, че онзи тип Алъртън се ползва с много лошо име, а тя… изглежда, че доста се е увлякла по него.
Колко им е лесно на хората без деца да говорят така! Да й обърна внимание ли?
Щеше ли да има някаква полза? Нямаше ли да стане още по-лошо?
Само можеше Синдърс, ако сега е тук. Тя щеше да знае какво да се направи и какво трябва да се каже.
Признавам си, че се изкушавах от мисълта да не нарушавам спокойствието си и да не казвам нищо. Но не след дълго реших, че това си е чисто малодушие.
Потръпнах от неприятната мисъл, че ще трябва да изяснявам нещата с Джудит. Страхувах се, разбирате ли, от моята стройна и хубава дъщеря.
Крачех нагоре и надолу из градината с нарастващо безпокойство. Накрая несъзнателно стигнах до розовата градина, а там, както се оказа, съдбата го бе решила вместо мен, защото на една от пейките седеше Джудит съвсем сама и през целия си живот не бях виждал по-нещастен израз на женско лице.
Маската й бе паднала. Нерешителността и голямото нещастие никога не могат да бъдат скрити.
Събрах сили и смелост и се приближих към нея. Не ме усети, докато не застанах до нея.
— Джудит — обадих се аз, — в името на Бога, Джудит, недей да се тормозиш толкова много!
Обърна се изненадано.
— Татко? Не те чух.
Продължих, тъй като знаех, че ще бъде фатално, ако успее да подхване обикновения всекидневен разговор.
— О, скъпото ми дете, недей да мислиш, че не зная, че не виждам. Той не го заслужава, о, повярвай ми, че не го заслужава.
Дълбоко разстроеното й лице бе вече обърнато към мен. Попита ме предпазливо:
— Знаеш ли изобщо за какво говориш?
— Разбира се, че знам. Ти се безпокоиш заради оня мъж. Но, скъпа моя, няма никакъв смисъл.
Усмихна се печално. Сърцето ми се късаше от мъка.
— Може би знам това не по-зле от теб.
— Не го знаеш. Не можеш да го знаеш. О, Джудит, какво може да излезе от всичко това? Та той е женен мъж. Не можеш да имаш никакво бъдеще с него — само мъка и срам, и всичко ще свърши така, че ще се самоненавиждаш.
Усмихна се още по-широко, но и по-тъжно.
— Знаеш ли колко си красноречив?
— Откажи се, Джудит, откажи се съвсем.
— Не!
— Той не го заслужава, мила.
Отвърна ми много тихо и спокойно:
— Според мен, той заслужава повече, от който и да е на света.
— Не, не, Джудит, моля те…
Усмивката й изчезна. Нахвърли се върху мен като фурия:
— Как смееш? Как смееш да ми се месиш? Няма да търпя. Никога не се опитвай да ми говориш за това. Мразя те, мразя те! Това не е твоя работа. Животът ми си е за мен — моят личен живот си е само мой!
Изправи се, отблъсна ме решително с ръка встрани и мина край мене. Точно като някаква разбесняла се фурия. Стоях поразен и гледах след нея.
II
След около четвърт час все още стоях там, зашеметен и безпомощен, неспособен да реша какво да правя по-нататък.
На същото място ме и намериха Елизабет Коул и Нортън.
Едва по-късно осъзнах колко внимателни бяха към мене. Разбираха — не може да не са го разбрали, че съм в състояние на огромно душевно вълнение. Но бяха достатъчно тактични и изобщо не коментираха състоянието ми. Предложиха да направим разходка наоколо. И двамата бяха любители на природата. Елизабет Коул ми показваше различни диви цветя, а Нортън ми даваше да погледам с бинокъла му птиците.
Разговорът се нижеше тих и успокоителен, посветен единствено на пернатите същества и горската растителност. Постепенно се възстанових, макар че вътрешно все още бях извънредно разтревожен.
Нещо повече, бях убеден, както често се случва, че всичко, което ставаше наоколо е свързано с моите тревоги.
И затова, когато Нортън възкликна с бинокъла пред очите си: „Хей, ако това не е пъстър кълвач, аз изобщо…“, а после млъкна изведнъж, обзе ме моментално подозрение. Протегнах ръка за бинокъла.
— Дайте да погледна — с нетърпящ възражение глас настоях аз. Нортън се мотаеше с бинокъла.
— Аз… аз… направих грешка. Отлетя… но всъщност, беше някаква съвсем обикновена птица — избъбри той някак странно притеснен.
Лицето му бе пребледняло и разтревожено, а погледът му избягваше очите ни. Изглеждаше озадачен и тъжен.
Дори и сега не смятам, че съм бил на съвсем погрешен път, тогава, решавайки, че Нортън е видял с бинокъла си нещо, което не е искал аз да видя.