Но каквото и да бе съзрял, той бе толкова стреснат от видяното, че ние веднага забелязахме смущението му.
Бинокълът му бе насочен към далечния край на гората. Какво ли бе видял там?
— Дайте да видя — решително казах аз.
Посегнах към бинокъла. Помня, че той се опита да го задържи, но доста несръчно. Грабнах грубо бинокъла от ръцете му.
Нортън продума несигурно:
— Наистина не беше… искам да кажа, че птицата отлетя. Исках да…
С леко разтреперани ръце нагласих окуляра според моето зрение. Бинокълът имаше силни лещи. Регулирах го така, че да виждам мястото, към което смятах, че е гледал Нортън.
Но не видях нищо — само ми се мерна нещо бяло (бяла рокля на момиче?), което изчезна между дърветата.
Свалих бинокъла. Без да кажа нито дума, го подадох на Нортън. Той избягваше погледа ми. Изглеждаше разстроен и притеснен.
Тръгнахме заедно обратно към къщата и помня, че през цялото време Нортън мълчеше.
III
Мисис Франклин и Бойд Карингтън пристигнаха малко след като се прибрахме в къщата. Той беше я водил с колата си до Тадкастър, тъй като искала да си направи някои покупки.
И бе напазарувала, според мен, доста добре. От колата се появиха множество пакети, а тя изглеждаше много оживена, говореше и се смееше с порозовели от възбуда страни.
Бойд Карингтън бе помолен да качи на горния етаж някаква особено чуплива покупка, а аз с готовност се заех с част от пакетите.
Мисис Франклин говореше по-бързо и по-нервно от обикновено.
— Ужасна горещина, нали? Струва ми се, че ще има буря. Времето сигурно ще се развали. Говори се, знаете ли, че има недостиг на вода. От години не е имало подобна суша.
Продължи, като се обърна към Елизабет Коул:
— А вие всички, какво правихте? Къде е Джон? Каза, че го боляла главата и щял да отиде на разходка. Много е необичайно, че го боли глава. Според мен той се тревожи за опитите си. Нищо май не е както трябва. Как ми се иска да споделя повече за работата си.
Замълча за малко, а после се насочи към Нортън:
— Вие сте много мълчалив, мистър Нортън. Случило ли се е нещо? Изглеждате… изглеждате изплашен. Да не сте видели призрака на мисис… как й беше името?
— Не, не — сепна се Нортън. — Не съм виждал никакви призраци. Аз… аз просто си мислех за нещо.
Именно в този миг на вратата се появи Къртис, подкарал пред себе си инвалидната количка на Поаро. Спря се в коридора, готвейки се да вземе господаря си и да го свали по стъпалата. Очите на Поаро изведнъж се оживиха и той започна да ни оглежда подред.
— Какво има? — рязко попита той. — Да не се е случило нещо?
В продължение на минута никой от нас не му отговаряше, а после Барбара Франклин се изсмя малко пресилено и рече:
— Не, разбира се, че не. Какво може да се е случило? Само може би ще има буря, нали? Аз… о, Боже… съм ужасно изморена. Ще качите ли нещата ми, капитан Хейстингс? Много ви благодаря.
Последвах я по стъпалата и после по коридора на източното крило. Стаята й беше в дъното на коридора.
Мисис Франклин отвори вратата. Спрях се зад нея с ръце, пълни с пакети.
Тя се закова рязко на прага на стаята. До прозореца стоеше Бойд Карингтън, а сестра Крейвън му гледаше на ръка.
Той вдигна очи към нас и се засмя малко смутено:
— Здравейте, предсказват ми бъдещето. Сестрата е страхотна гадателка.
— Така ли? Никога не ми е казвала. — Гласът на Барбара Франклин прозвуча доста сухо. На мен ми се стори, че тя бе ядосана на сестра Крейвън. — Моля ви да вземете тия неща, сестро, ако обичате. И можете да ми разбъркате яйца със захар. Чувствам се много изморена. А също и грейката с топла вода. Ще си легна веднага.
— Разбира се, мисис Франклин.
Сестра Крейвън се зае със задачите си. В държането й не се чувстваше нищо друго освен професионална всеотдайност.
Мисис Франклин каза:
— Моля ти се, Бил, върви си. Ужасно съм изморена.
Бойд Карингтън изглеждаше истински загрижен.
— О, Бабс, да не би да ти дойде много? Извинявай. Колко безразсъдно от моя страна. Не трябваше да ти позволявам да се преуморяваш.
Мисис Франклин пусна една от нейните ангелски усмивки на мъченица.
— Не исках да кажа подобно нещо. Наистина не искам да бъда досадна.
Двамата излязохме от стаята някакси засрамени, а двете жени останаха заедно.
Бойд Карингтън рече с разкаяние:
— Какъв проклет глупак съм. Барбара изглеждаше толкова оживена и весела, че аз съвсем забравих, че може да се умори. Надявам се, че не се е съсипала до крайност.
— О — механично му отвърнах аз, — мисля, че ще се оправи, след като се наспи през нощта.