Той тръгна надолу по стъпалата. Поколебах се за миг, а после свих към другото крило, където бяха стаите ни с Поаро. Дребният човек сигурно ме очакваше. За първи път не ми се щеше да отида при него. Прекалено много бях зает с мислите си, а пък и все още не бе изчезнала онази неприятна тежест в стомаха ми. Тръгнах бавно по коридора.
Откъм стаята на Алъртън се чуваха гласове. Не мисля, че имах намерение да подслушвам съзнателно, но все пак се спрях машинално за малко пред вратата му. Тогава вратата изведнъж се отвори и отвътре излезе дъщеря ми Джудит.
Когато ме видя, тя остана като закована на място. Хванах я за ръката и я затеглих към стаята си. Чувствах се ужасно вбесен.
— Какво правиш в стаята на онзи тип?
Гледаше ме упорито. У нея вече нямаше никакъв гняв, а само безкрайна студенина. В продължение на няколко секунди остана така, без да ми отговаря.
— Казвам ти, че повече няма да търпя — разтърсих ръката й аз. — Ти не знаеш какво правиш.
Отговори ми с приглушен и язвителен глас:
— Струва ми се, че имаш напълно порочно мислене.
— Да кажем, че е така — рекох аз. — Вашето поколение обича да ни обвинява в този грях. Ние поне спазваме някакво благоприличие. Разбери следното, Джудит: абсолютно ти забранявам да имаш каквото и да било с този човек.
Гледаше ме твърдо. После тихо каза:
— Разбирам. Значи това било то.
— Отричаш ли, че си влюбена в него?
— Не.
— Но не знаеш що за човек е той. Не можеш да знаеш.
Решително и без никакви заобикалки, й повторих историята, която бях научил за Алъртън.
— Виждаш ли — рекох в заключение аз. — Ето какъв отвратителен мръсник е той.
Изглеждаше съвсем ядосана. Устните й се извиха язвително нагоре.
— Никога не съм го смятала за светец, можеш да бъдеш сигурен.
— Но не се ли смущаваш поне малко от това, което ти казах? Джудит, не може да си толкова покварена.
— Наричай ме, както искаш.
— Джудит, нямаш… не си…
Не можех да изразя нищо смислено. Тя освободи ръката си от мен.
— Изслушай ме сега, татко. Ще правя, каквото си поискам. Не можеш да ми заповядваш. И няма нужда от високопарни слова. В живота си ще правя онова, което ми е приятно и ти не можеш да ме спреш.
В следващия миг бе вече извън стаята.
Усетих, че коленете ми треперят. Отпуснах се на един стол. Оказа се, че нещата са по-зле — много по-зле, отколкото си мислех. Детето бе напълно заслепено. Нямаше към кого да се обърна за помощ. Майка й, единствената жена, която дъщеря ми би послушала, беше мъртва. Всичко зависеше от мен.
Струва ми се, че никога не съм страдал повече от онзи миг — нито преди, нито пък след него…
IV
След малко станах. Измих се, обръснах се и се преоблякох. Слязох долу на вечеря. Мисля, че се държах съвсем естествено. Никой сякаш не забелязваше, че нещо не е наред.
Веднъж или дваж забелязах, че Джудит ми хвърля любопитни погледи. Сигурно е била изненадана, че мога да се държа както обикновено след всичко станало.
И през цялото време дълбоко в себе си усещах нарастваща решителност.
Имах нужда само от смелост — от смелост и хладнокръвие.
След вечерята излязохме навън, оглеждахме небето, обсъждахме промяната на времето и предвиждахме дъжд… гръмотевици… буря.
С крайчеца на окото си забелязах, че Джудит се скри зад ъгъла на къщата. Не след дълго и Алъртън се отправи в същата посока.
Довърших разговора си с Бойд Карингтън и поех нататък и аз.
Нортън, струва ми се, се опита да ме спре. Хвана ме за ръката. Мисля, че се опитваше да ме убеди да се разходим до градината с розите. Не му обърнах никакво внимание.
Той все още вървеше с мен, когато завих зад ъгъла.
Те бяха там. Виждах повдигнатото нагоре лице на Джудит, видях как Алъртън се наведе над нея, как я прегърна и последвалата целувка.
После бързо се откъснаха един от друг. Пристъпих напред. Почти насила Нортън ме дръпна назад зад ъгъла.
— Вижте какво — рече той, — не можете да…
Прекъснах го енергично с думите:
— Мога. И ще го направя.
— Няма смисъл, скъпи ми приятелю. Много е неприятно, но в края на краищата, няма да можете да направите нищо.
Замълчах. Можеше да си мисли каквото си иска, но аз знаех по-добре от него как стоят нещата. Нортън продължи:
— Знам колко безпомощен и раздразнен се чувства човек, но единственото, което може да се направи, е да се признае поражението. Признайте си го, човече!
Не му възразих. Чаках и го оставих да си говори. После, тръгнах отново към ъгъла, изпълнен с решителност.
Двамата бяха изчезнали, но се досещах къде може да са отишли. Недалеч оттук имаше лятна беседка, закривана от туфа люлякови дръвчета.