Мога да заявя съвсем убедено, че нито аз, нито пък някой от останалите бе наистина обезпокоен. Всички го отдавахме на хипохондричните настроения на мисис Франклин.
Същото се отнасяше и за сестра Крейвън, както и за доктор Франклин.
Докторът бе повикан от лабораторията, изслуша оплакванията на жена си, попита я дали не иска да повикат местния лекар (решително неодобряван от мисис Франклин), после й приготви успокоително лекарство, утеши я, доколкото можа и се върна отново към работата си.
Сестра Крейвън ми сподели:
— Той, разбира се, знае, че тя само го разиграва.
— Наистина ли смятате, че няма нищо сериозно?
— Температурата й е нормална, а и пулсът й е съвсем добре. Просто вдига шум около себе си, ако питате мене.
Сестрата бе ядосана и говореше по-непредпазливо, отколкото обикновено.
— Тя обича да пречи на всички, на които им е добре. Иска съпругът й да се тормози, аз да тичам около нея, а даже и сър Уйлям трябва да се чувства неприятно, защото я бил „преуморил вчера“. Такава си е тя.
Сестра Крейвън очевидно смяташе, че пациентката й е почти непоносима днес. Подразбрах, че мисис Франклин се е държала извънредно грубо с нея. Тя бе от онзи тип жени, които болногледачките и прислужниците органически не понасят, не само заради неприятностите, които им поднасят, но заради начина, по който го правят.
И така, както казах, никой от нас не приемаше сериозно неразположението й.
Изключение правеше единствено Бойд Карингтън, който се луташе наоколо с нацупено лице като момченце, на което са се скарали.
Колко ли пъти оттогава съм премислял отново и отново събитията на този ден, опитвайки се да си припомня незабелязани по-рано подробности — някои дребни, забравени случки и се мъчех да си представя държането на всекиго. Доколко се държаха нормално или пък показваха някаква възбуда.
Нека още веднъж да опиша точно какво си спомням за всеки един поотделно.
Бойд Карингтън, както споменах, бе без настроение и се чувстваше виновен. Сякаш бе убеден, че е бил прекалено енергичен предишния ден и е постъпил егоистично, без да помисли за крехкото здраве на приятелката си; Веднъж или дваж той се качва до стаята й, за да попита как се чувства Барбара Франклин и сестра Крейвън, която самата не бе в най-доброто си настроение, се отнесе доста рязко и язвително към него. Той дори отиде до селото и купи кутия шоколадови бонбони. Върнаха му кутията с обяснението: „Мисис Франклин не може да понася шоколадови бонбони“.
Съвсем опечален, Бойд Карингтън отвори кутията в гостната, а Нортън и аз му помогнахме съчувствено да излапаме бонбоните.
Сега си мисля, че Нортън определено бе обхванат от някакви мисли в онази сутрин. Беше разсеян, а един-два пъти сбърчи вежди, сякаш си блъскаше главата над нещо.
Обичаше шоколадови бонбони и излапа доста от съдържанието на кутията без да се усеща какво прави.
Навън времето бе се развалило. Към десет часа започна да се излива пороен дъжд.
Но я нямаше тъгата, която понякога ни обзема в дъждовен ден. Всъщност, всички се почувствахме облекчени.
Поаро бе свален долу от Къртис около пладне и бе настанен в гостната. Елизабет Коул се зае да му прави компания и започна да му свири на пиано. Свиреше с лекота, изпълнявайки Бах и Моцарт, а и двамата бяха любими композитори на приятеля ми.
Франклин и Джудит се появиха откъм градината към един без четвърт. Джудит ми се стори пребледняла и напрегната. Беше много мълчалива, огледа се разсеяно наоколо сякаш в полусън и после се оттегли. Франклин седна при нас. Той също изглеждаше изморен и погълнат в мисли, а външният му вид излъчваше напрежение.
Спомням си, че подхвърлих нещо за дъжда — какво облекчение е настъпило, а той бързо рече:
— Да. Има моменти, когато нещо трябва да се промени…
Усещах, че няма предвид само времето, когато изрече тия думи. Непохватен, както винаги в движенията си, той блъсна масата й събори кутията с бонбони. Както обикновено, се извини стреснато — очевидно на кутията.
— О, извинете.
Искаше му се да изглежда забавен, но не се получи. Наведе се бързо и започна да събира разпилените бонбони.
Нортън го попита дали е имал много работа сутринта.
Франклин се усмихна широко — по детски искрено и много оживено.
— Не… не… просто изведнъж открих, че досега съм бил на погрешен път. Нужен ми е бил много по-прост метод. Сега вече можем да тръгнем по по-пряк път.
Стоеше и се поклащаше напред-назад с разсеян, но все пак решителен поглед.