— Изобщо не е от „Отело“. Ромео го е казал на Жулиета.
Всички се надвикваха с предложенията си. Внезапно откъм балкона долетя вика на Джудит:
— Вижте, падаща звезда! А, ето още една.
— Къде е? Трябва да си пожелаем по нещо — викна Бойд Карингтън и излезе на балкона при Елизабет Коул, Нортън и Джудит. Сестра Крейвън го последва. Франклин стана и се присъедини към тях. Всички на балкона завикаха възбудено и се взираха в нощното небе.
Останах приведен над кръстословицата. Защо ли ми е притрябвало да видя падащата звезда? Нямаше какво да си пожелая…
Внезапно Бойд Карингтън се втурна обратно в стаята.
— Барбара, трябва да дойдеш навън.
— Не, не мога. Много съм изморена — сопна се мисис Франклин.
— Глупости, Бабс. Трябва да дойдеш и да си пожелаеш нещо! — той се засмя. — Недей да се дърпаш сега. Аз ще те занеса.
Наведе се неочаквано и я взе на ръце. Тя се смееше и опитваше да възрази:
— Бил, пусни ме — недей да правиш щуротии.
— Малките момиченца трябва да излизат навън и да си кажат желанието. — Пренесе я през вратата и я сложи да седне на балкона.
Наведох се още по-ниско над вестника. Защото си спомних за… ясна тропическа нощ, крякане на жабите… редна падаща звезда. Бях застанал до прозореца, обърнах се, вдигнах Синдърс и я понесох на ръце, за да види звездата и да си пожелае…
Квадратчетата на кръстословицата забягаха и се размътиха пред погледа ми.
От балкона се отдели нечия фигура и влезе в стаята — Джудит.
Джудит никога не трябваше да ме види със сълзи в очите. Нямаше да го позволя. Извърнах се бързо към етажерката и се престорих, че търся някаква книга. Помнех, че съм виждал някакво старо издание на Шек-спир. Да, ето я и книгата. Запрелиствах „Отело“.
— Какво правиш, татко?
Измърморих нещо за отговорите на кръстословицата и продължих да прелиствам страниците. Да, Яго беше.
Гласът й звънтеше красиво и прочувствено.
Останалите се върнаха със смях и закачки. Мисис Франклин зае мястото си на шезлонга, Франклин седна на стола си и започна да бърка кафето си. Нортън и Елизабет Коул допиха чашите си и се извиниха, че си тръгват, тъй като били обещали да играят бридж със семейство Лътръл.
Мисис Франклин допи кафето си и помоли да й донесат „капките“. Джудит й ги донесе от банята, тъй като сестра Крейвън току-що бе излязла от стаята.
Франклин се мотаеше безцелно из стаята. Блъсна се в някаква масичка. Жена му го сряза:
— Недей да бъдеш толкова несръчен, Джон.
— Съжалявам, Барбара. Бях се замислил.
Мисис Франклин възкликна с престорена нежност:
— Какво голямо мече си, нали скъпи?
Той я погледна доста разсеяно, а после каза:
— Вечерта е приятна, мисля да се поразходя.
И излезе.
Мисис Франклин рече:
— Той е гениален, разбирате ли? Можете да го усетите по държането му. Наистина страшно му се възхищавам. И каква страст влага в работата си!
— Да, да, умен мъж е — доста нехайно подхвърли Бойд Карингтън.
Джудит се втурна навън, като почти се сблъска на вратата със сестра Крейвън.
— Какво ще кажеш, Бабс, да изиграем ли един пикет? — предложи Бойд Карингтън.
— О, чудесно. Можете ли да намерите картите, сестро?
Сестра Крейвън отиде да търси картите, а аз пожелах лека нощ и благодарих на мисис Франклин за кафето.
Навън заварих Франклин и Джудит. Стояха пред прозореца в коридора и гледаха навън. Не си говореха нищо, а просто стояха един до друг.
Франклин се извърна назад, когато ме чу, че се приближавам. Пристъпи колебливо насам-натам и попита:
— Ще дойдеш ли да се поразходим, Джудит?
Дъщеря ми тръсна глава.
— Тази вечер, не. — После рязко добави: — Отивам да си легна. Лека нощ.
Слязох долу с Франклин. Той си свирукаше тихичко с уста и се усмихваше.
Рекох доста раздразнено, тъй като аз самият се чувствах подтиснат:
— Тази вечер изглеждате много доволен от себе си.
— Да — съгласи се той. — Постигнах нещо, което се мъчех да направя отдавна. И съм много доволен.
Разделихме се и аз влязох да погледам за малко играта на карти. Нортън ми намигна, докато мисис Лътръл бе заета с картите. Роберът явно напредваше с необичайно спокойствие.
Алъртън все още не бе се върнал. Стори ми се, че къщата бе по-весела и не толкова подтискаща в негово отсъствие.