— И какво ще последва?
Поаро се усмихна.
— Случаят е приключен — окачествен е като самоубийство и бутнат в архива. Но ние двамата, Хейстингс, ще продължим да се ровим тайно, като къртици. И рано или късно ще хванем X.
— Ами ако междувременно бъде убит още някой? — попитах аз.
Поаро поклати глава.
— Не мисля така. Освен, ако някой е видял нещо или знае нещо, но дори да е така, нали все пак ще го покаже по някакъв начин…?
ГЛАВА 15
I
Спомените ми за събитията от дните след разследването на причините за смъртта на мисис Франклин са малко неясни. Организирано беше, разбира се, погребение, на което мога да кажа, че присъстваха голям брой любопитни жители на Стайлс Сейнт Мери. Именно на самото погребение бях неприятно изненадан от някаква възрастна жена със сълзливи очи и неприятна външност като на таласъм.
Старицата ме заговори точно, когато се точехме на изхода на гробището.
— Май сте ми познат, господине?
— Ами… възможно е…
Продължи, без да обръща внимание на думите ми.
— От двайсет години и повече. Когато старата дама почина горе в имението. Първото убийство тук, в Стайлс. Ама, казвах си, че няма да е последно. Старата мисис Ингълторп я очисти мъжът й — така си викахме тук. И така си беше. — Злобните й очички ме гледаха хитро. — Сигурно и тоя път е така.
— Какво говорите? — рязко възразих аз. — Не чухте ли решението на съда?
— Приказки на следователя. Но може и да греши, не мислите ли? — сбута ме с лакът тя. — Докторите знаят как да се отърват от жените си. А пък и тая май не беше съвсем за него.
Извърнах се гневно към нея и тя започна да се измъква, като мърмореше, че нищо лошо не е казала, само че й било чудно, нали така, че за втори път се случва подобно нещо.
— А пък и не е ли странно, господине, че вие и двата пъти все сте тук?
Невероятно, но в момента си помислих дали не ме подозира, че наистина съм извършил и двете престъпления. Бях много разстроен. И изведнъж разбрах колко особени и натрапчиво подозрителни са местните хора.
И все пак жената не бе съвсем далеч от истината. Защото някой бе убил мисис Франклин.
Както споменах, помня много малко за тогавашните дни. Здравето на Поаро например ме тревожеше сериозно. При мен дойде Къртис, на чието глуповато лице се четеше неясна тревога, за да ми съобщи, че Поаро бил получил обезпокоителна сърдечна криза.
— Струва ми се, сър, че трябва да го види лекар.
Незабавно изтичах при Поаро, който енергично отхвърли подобно предложение. Помислих си, че поведението му е съвсем непривично. По мое мнение, Поаро винаги е бил изключително предпазлив по отношение на здравето си. Пазеше се от течение, увиваше се с копринени и вълнени шалове, изпитваше ужас, че може да си намокри краката, редовно мереше температурата си и се пъхаше в леглото при най-слабия полъх на хлад… „Защото в противен случай мога да получа fluxion de poitrine20!“ Знаех, че и при най-леки заболявания, веднага викаше лекар.
А сега, когато наистина беше болен, правеше точно обратното.
Но може би истинската причина бе именно болестта му. Онези, другите заболявания бяха дреболии. Сега, когато наистина боледуваше, вероятно се боеше да приеме истината. Омаловажаваше сериозността на състоянието си, защото бе изплашен.
Отхвърляше доводите ми енергично и с нетърпящ възражения тон:
— А, та нали се консултирах с докторите! Не с един, а с много. Ходих и при Бланк, и при Даш (двама известни специалисти) и какво направиха те? — изпратиха ме в Египет, където състоянието ми веднага се влоши. Ходил съм и при Р…
Знаех, че Р. е специалист по сърдечни заболявания. Попитах нетърпеливо:
— Какво каза той?
Поаро ме погледна косо — и сърцето ми се сви.
— Направи всичко, което може да се направи — спокойно рече той. — Назначи ми лечение и ми предписа лекарства, които винаги са ми под ръка. Повече нищо не може да се направи. Така че, Хейстингс, безполезно е да викаме повече доктори. Машинката, mon ami, се е износила. Уви, човек не може да си сложи нов двигател като на автомобил и да продължава да си кара, както преди.
— Но, вижте какво, Поаро, сигурно е сериозно. Къртис…
— Къртис ли? — рязко попита Поаро.
— Да, идва при мен. Тревожеше се… Получил сте пристъп…
Поаро кимна с разбиране.
— Да, да. Понякога се появяват тия кризи, неприятно ми е да си го призная. Струва ми се, че Къртис още не е свикнал със сърдечните ми кризи.
— Няма ли наистина да отидете на лекар?
— Безполезно е, приятелю мой.
Говореше спокойно, но решително. Отново усетих, че сърцето ми се свива. Поаро ми се усмихна и каза: