— Този случай, Хейстингс, ще ми бъде последен. Ще бъде също така и най-интересният ми случай — с най-интересния престъпник. Защото похватите на X са превъзходни и изпипани до съвършенство, което не може да не предизвика възхищение, колкото и да не ни се ще. Досега, mon cher, този X действа с такова умение, че успява да ме надиграе — мен, Еркюл Поаро! Изобретил е способ за нападение, на който не мога да открия противодействие.
— Но ако здравето ви… — започнах утешително аз.
Но очевидно не избрах най-подходящия начин да го утеша. Еркюл Поаро моментално избухна в гняв.
— Ах! Не съм ли ви казвал поне трийсет и шест пъти и още трийсет и шест пъти, че не се изисква никакво физическо усилие? Човек трябва само да помисли с мозъка си.
— Ами… да, разбира се… правите го съвсем добре.
— Съвсем добре ли? Правя го превъзходно. Краката ми са парализирани, сърцето ми прави номера, но мозъкът ми, Хейстингс, мозъкът ми си работи съвсем безпогрешно и без никакви отклонения. Мозъкът ми все още е първо качество.
— Но това — примирено рекох аз, — е чудесно.
Докато слизах бавно по стъпалата, си казах, че мозъкът на Поаро вече не се справя така добре, както някога. Първо мисис Лътръл едва остана жива, а сега и смъртта на мисис Франклин. И какво правехме ние? На практика — нищо.
II
На следващия ден Поаро ми каза:
— Съветвахте ме, Хейстингс, да ме види лекар.
— Да — нетърпеливо рекох аз. — Много ще се радвам, ако го направите.
— Eh bien, ще се съглася. Искам да ме види доктор Франклин.
— Франклин ли? — недоумявах аз.
— Е, нали е доктор?
— Да, но… основната му работа е свързана с изследванията?
— Несъмнено. Предполагам, че няма да има успех като интернист. У него няма достатъчно от онова, което наричат „умение да стои до леглото“. Но пък е добре подготвен. Действително мога да кажа за него, че „си разбира от занаята по-добре от мнозина“, както се изразяват във филмите.
Все още не бях напълно убеден. Въпреки че не се съмнявах в способностите на Франклин, винаги ми правеше впечатление, че няма търпение да изслушва и че се отнася с безразличие към болките на хората. Подобно отношение вероятно бе съвсем подходящо за изследователската му работа, но едва ли щеше да бъде удачно, ако се наложеше да се грижи за болни.
Но след като Поаро бе се съгласил да отстъпи и понеже нямаше наблизо друго медицинско лице, Франклин с готовност се съгласи да го прегледа. Но ни предупреди, че ако се наложи Поаро редовно да бъде под наблюдението на лекар, можем да се обърнем и към местния доктор. За себе си обясни, че не може да поеме ангажимент.
Франклин прекара доста време при Поаро.
Когато най-после излезе от стаята, аз стоях и го чаках. Дръпнах го в моята стая и затворих вратата.
— Е? — загрижено попитах аз.
Франклин промълви замислено:
— Забележителен човек.
— О, това ми е известно. Да… — рекох аз, подминавайки безспорния факт. — А здравето му как е?
— А, здравето ли? — Франклин изглеждаше напълно изненадан, сякаш го питах за нещо абсолютно незначително. — О! Здравето му, разбира се, е съвсем калпаво.
Чувствах, че не така следва да се изрази един специалист. А бях чувал от Джудит, че Франклин като студент е бил един от най-надарените по негово време.
— Много ли е зле? — загрижено настоявах аз.
Погледна ме сериозно и попита:
— Искате ли да знаете?
— Разбира се.
Какво си мислеше, глупакът му с глупак? И почти веднага ми обясни.
— Мнозина — рече той, — не искат да знаят. Предпочитат нещо като успокоителен сироп. Искат надежда. Искат уверенията да им се дават капка по капка. И наистина, понякога настъпват чудотворни подобрения. Но при Поаро няма да бъде така.
— Да не искате да кажете, че…
И отново някой сякаш стисна с ледена ръка сърцето ми.
— А, да, краят му е близо. И то много близо според мене. Нямаше да ви кажа, ако не ме бе упълномощил.
— Значи знае.
Франклин обясни:
— Всичко му е известно. Сърцето му може да спре — ей така, всеки миг. Но, естествено, не мога да кажа точно кога.
Замълча, а после продължи:
— Доколкото го разбрах, той се тревожи, че трябва да довърши нещо, с което, както се изрази, се е заел. Известно ли ви е какво има предвид?
— Да — отвърнах аз. — Известно ми е.
Франклин ме погледна с интерес.
— Иска да бъде сигурен, че ще успее да си свърши работата.
— Разбирам.
Чудех се, дали Джон Франклин има някаква представа за каква работа става дума!
— Надявам се, че ще успее — бавно рече той. — От думите му разбрах, че то значи много за него.
Замълча, а после добави:
— Мисълта му е много последователна.