Попитах разтревожено:
— Не може ли да се направи нещо — по отношение на лечението…
— Нищо не може да се направи — поклати глава той. — Дали са му ампули с амилнитрат, които трябва да взема, щом усети, че наближава пристъп.
После ми каза нещо много интересно.
— Уважението му към човешкия живот е голямо, нали?
— Да, предполагам, че е така.
Колко често бях чувал Поаро да казва: „Не одобрявам убийството“. Винаги ме е разсмивал с превзетия си стил.
Франклин продължаваше:
— Ето в какво се различаваме с него. При мене е обратното…
Изгледах го с любопитство. Наведе глава встрани и се усмихна неясно.
— Съвсем вярно е — рече той. — След като смъртта неизбежно ще настъпи, какво значение има дали ще е по-рано или ще е по-късно? Разликата е нищожна.
— Тогава, защо, за Бога, сте станали лекар, след като мислите така? — попитах аз с известно негодувание.
— О, скъпи ми приятелю, лекарският занаят не се състои само в това да надхитриш неизбежния край. В него има много повече — да подобряваш живота. Ако някой здрав човек умре, няма чак толкова голямо значение. Ако някой малоумен умре — това е добре. Но ако направите някакво изобретение, с което да коригирате някоя жлеза и да превърнете вашия кретен в нормален индивид — ето в какво, според мене, има голям смисъл.
Загледах се в него с още по-голям интерес. Все още чувствах, че ако се разболея от грип, едва ли бих повикал доктор Франклин, но не можех да му отрека, че притежава жестока откровеност и че е човек с истински силен дух. Забелязвах някаква промяна у него, откакто почина съпругата му. Скръбта му не се изразяваше с обичайното поведение на страдащите. Напротив, изглеждаше по-оживен, по-малко разсеян и сякаш бе изпълнен с енергия и въодушевление.
Думите му рязко прекъснаха размишленията ми:
— Вие с Джудит не си приличате много, нали?
— Не, мисля, че не.
— На майка си ли прилича?
Замислих се, а после поклатих глава отрицателно.
— Не съвсем. Съпругата ми беше весело и усмихнато създание. Нищо не приемаше сериозно — опита се и мен да направи такъв, но не сполучи.
Усмихна се колебливо.
— Не, вие сте доста строг баща, нали? Поне Джудит твърди така. Джудит не се смее много — сериозна млада жена. Мисля, че прекалено много работи. Вината е моя.
Потъна в мислите си. Изтърсих му баналното: „Работата ви сигурно е много интересна“.
— А?
— Казах, че работата ви сигурно е много интересна.
— Само според пет-шест души. Всички останали смятат, че е ужасно скучна — и вероятно са прави. Но както и да е… — Отхвърли назад глава, раменете му сами се разтвориха и изведнъж придоби истинския си вид — силен и мъжествен. — Сега се открива моят шанс. Господи, иде ми да се разкрещя. Днес ми се обадиха от института към министерството. Мястото е все още свободно и ме канят да го заема. До десет дни трябва да започна.
— За Африка ли става въпрос?
— Да. Чувствам се страхотно.
— Толкова скоро. — Бях малко шокиран.
— Какво искате да кажете с това „скоро“? — учудено попита той. — А, да. — Челото му се проясни. — Имате предвид смъртта на Барбара ли? Но защо не, по дяволите? Има ли смисъл да се преструвам, че смъртта й не е най-голямото възможно облекчение за мен.
Учуденият ми израз сякаш го забавляваше.
— Боя се, че нямам време да се съобразявам с общоприетите принципи. Влюбих се в Барбара — беше много хубаво момиче, ожених се за нея и я разлюбих след около година. Дори си мисля, че даже нямаше и година. Оказах се пълно разочарование за нея, естествено. Мислеше си, че ще може да ми въздейства. Но не успя. Аз съм себичен, твърдоглав грубиян и правя каквото си наумя.
— Но все пак сте се отказали от работата в Африка заради нея — напомних му аз.
— Да. Но поради чисто финансови съображения. Бях поел задължението да създам на Барбара такива условия, с каквито бе свикнала да живее. Ако бях заминал, щеше да живее в недоимък. Но сега вече — усмивката му бе съвсем искрена, като на момче — късметът ми започна неочаквано да работи в моя полза.
Чувствах се отвратен. Вярно е, според мен, че много съпрузи, чиито жени са починали, не се чувстват съкрушени и този факт малко или много е известен на всички. Но в случая нахалството на Франклин беше безгранично.
Усети за какво си мисля, но то изобщо не го смути.
— И изобщо ли не ви тревожи факта, че съпругата ви се е самоубила? — строго го попитах аз.
Отговори ми замислено:
— Всъщност, не вярвам, че се е самоубила. Съвсем невероятно е…
— Но тогава, какво мислите, че се е случило?
Усети какво имам предвид, но каза:
— Не знам. Не мисля, че… искам да знам. Разбирате ли ме?