Зяпнах го изненадан. Погледът му бе упорит и студен.
— Не искам да знам — повтори той. — Не ме… интересува. Ясно ли ви е?
Ясно ми бе — но не ми харесваше.
Не знам кога точно бе, но забелязах, че Стивън Нортън е загрижен за нещо. След разследването бе станал много мълчалив, а след като и то, и погребението минаха, той продължаваше да се скита наоколо с приведени очи и с намръщено чело. Имаше навика да разрошва непрекъснато късата си посивяла коса, докато не заприлича на наежен таралеж. Смешно бе, но той го правеше съвсем несъзнателно, което бе признак на някакво вътрешно смущение. Когато му говореха, отговаряше разсеяно и накрая ми стана съвсем ясно, че очевидно е угрижен за нещо. Попитах го внимателно, дали не е получил някакви неприятни новини, на което веднага отговори отрицателно. Така въпросът бе приключен за известно време.
Но не след дълго направи опит да поиска мнението ми за някакъв въпрос по непохватен и заобиколен начин.
Заеквайки леко, което винаги правеше, когато говореше сериозно, той се впусна да ми разправя някаква заплетена история, същината на която се оказа, че е въпрос на етика.
— Знаете ли, Хейстингс, ужасно лесно би трябвало е да се каже кое е правилно и кое не е, но всъщност не е толкова просто, когато на човек му се наложи да вземе решение. Искам да кажа, че човек може да попадне на нещо… което, например, нали ме разбирате, не е предназначено за него… всичко става случайно и всъщност той не може да има никаква полза, но все пак, може да се окаже, че е с огромна важност. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Боя се, че не съвсем — признах си аз.
Нортън отново сви вежди. Започна да роши косата си така, че тя щръкна нагоре по обичайния смешен начин.
— Толкова ми е трудно да ви обясня. Да предположим например, че ви се случи да прочетете нещо в лично писмо — отворено по погрешка, така да се каже — писмо, предназначено за някой друг, а вие започнете да го четете, защото си мислите, че е било за вас и така всъщност прочитате неща, които не са за вас, но го разбирате късно. Подобно нещо е възможно, знаете, че е така.
— О, да, разбира се, че е възможно.
— Е, питам ви, какво трябва да направи този човек?
— Ами… — започнах да мисля по въпроса аз. — Предполагам, че трябва да отидете при получателя на писмото и да му кажете: „Ужасно съжалявам, но го отворих по погрешка“.
Нортън въздъхна. Заяви, че нещата не са толкова прости.
— Не разбирате ли, че може да сте прочели нещо много неудобно за онзи човек, Хейстингс?
— Което ще го изложи много ли искате да кажете? Мисля, че е по-добре да се престорите, че в действителност не сте прочели нищо — че сте открили грешката си навреме.
— Да — отговори Нортън след дълго мълчание, но ми се стори, че все още не е убеден, че това е най-доброто решение.
— Как ми се иска да знам какво трябва да направя — доста тъжно рече той.
Казах му, че не виждам какво друго би могъл да направи.
Все още със смръщено чело, Нортън каза:
— Разберете, Хейстингс, тук има и нещо друго. Да предположим, че прочетеното от вас е… ами, доста важно за още някого, искам да кажа.
Започнах да губя търпение.
— Нортън, наистина не мога да ви разбера. Не можете да четете разни чужди писма току-така, нали?
— Не, не, разбира се, че не. Нямах предвид това. А пък и изобщо не ставаше въпрос за писмо. Просто казах писмо, защото се опитвах да ви обясня характера на положението. Естествено, всичко, което човек е видял, чул или прочел — случайно — той трябва да го запази за себе си, освен ако…
— Освен ако какво?
Нортън проточено отговори:
— Освен ако то е нещо, за което сте длъжен да проговорите.
Погледнах го с внезапно събуден интерес. Той продължи:
— Вижте, приемете го така, да предположим, че сте видял нещо през… ключалката…
Ключалките винаги ме караха да се сещам за Поаро! Нортън продължаваше да се запъва:
— Имам предвид, че имате достатъчно основателна причина да надникнете през ключалката — ключът може да заяжда и просто искате да проверите дали дупката е чиста… или… или по някаква друга, основателна причина… и никога не сте очаквали да станете свидетел на онова, което сте видял…
За миг или два изгубих нишката на обърканите му обяснения, защото в съзнанието ми бе настъпило просветление. Спомних си за оня ден на тревистото хълмче, когато Нортън бе вдигнал бинокъла си, за да види пъстрия кълвач. Спомних си как внезапно бе се натъжил и притеснил, опитвайки се да ми попречи да погледна на свой ред през бинокъла. Тогава бях решил прибързано, че е видял нещо, което ме засяга — по-точно, че са били Алъртън и Джудит. Ами ако не е било така?