Ами ако е видял нещо съвсем различно? Тогава бях убеден, че е нещо свързано с Алъртън и Джудит, защото бях обхванат от натрапчивата мисъл за тях дотолкова, че не можех да разсъждавам за нищо друго. Попитах внезапно:
— Да не би да става въпрос за нещо, което сте видял с бинокъла?
Нортън изглеждаше едновременно изненадан и облекчен.
— Но как се досетихте, Хейстингс?
— И то е станало в деня, когато бяхме с вас и Елизабет Коул на хълмчето, нали така?
— Да, точно така.
— И не искахте и аз да го видя?
— Не. То не беше… ами, според мен, никой от нас не трябваше да го види.
— И какво бе то?
Нортън сбърчи чело отново.
— Ето за какво ви говорех. Длъжен ли бях да ви кажа? Имам предвид, че то си беше… е, шпиониране. Видях нещо, което не трябваше да виждам. Не го търсех — там наистина имаше пъстър кълвач — чудесен екземпляр, а после видях другото.
Замълча. Изгарях от любопитство, страшно любопитство, но все пак уважавах угризенията на съвестта му.
— Може да има значение за някого. Ето как стоят нещата. Не зная — колебливо рече Нортън.
Тогава го попитах:
— Има ли нещо общо със смъртта на мисис Франклин?
Думите ми го объркаха. — Странно е, че го казвате.
— Значи има, нали?
— Не… не, не съвсем. Но би могло и да има.
После добави замислено:
— Би могло да даде различно обяснение на някои факти. Би означавало, че — о, по дяволите, не знам какво да направя!
Колебаех се какво да сторя. Умирах от любопитство, но разбирах, че Нортън няма никакво желание да сподели какво е видял. Можех да го разбера. Самият аз щях да се чувствам по същия начин. Винаги е неприятно, когато човек научи нещо, с което, според останалите, се е сдобил по съмнителен начин.
После неочаквано ми хрумна изход.
— Защо не се посъветвате с Поаро?
— Поаро ли? — Нортън изглеждаше леко разколебан.
— Да, помолете го за съвет.
— Ами — двоумеше се Нортън, — чудесна идея! Само че, нали е чужденец… — спря се, очевидно притеснен.
Знаех какво има предвид. Прекалено добре ми бяха известни унищожителните забележки на Поаро но въпроса за „спазването на правилата“. Само се чудех, че Поаро не бе се сетил досега да грабне бинокъл! Сигурно щеше да го направи, ако му бе дошло на ум.
— Поаро ще запази тайната ви — подканих го аз. — И не е необходимо да се възползвате от съвета му, ако не ви харесва.
— Прав сте — съгласи се Нортън с прояснено лице. — Знаете ли, Хейстингс, мисля, че точно така ще направя.
IV
Останах изненадан от незабавната реакция на Поаро, когато му съобщих новината.
— Какво казахте, Хейстингс?
Филията препечен хляб, която се готвеше да захапе, се изплъзна от ръката му. Наведе глава нетърпеливо напред.
— Разкажете ми. Разкажете ми бързо.
Повторих му всичко.
— Видял е нещо през бинокъла си тогава — замислено повтори Поаро. — Нещо, което не иска да ви каже. — Протегна ръка и ме стисна за рамото. — Нали не е казал на никого какво е видял?
— Мисля, че не е. Всъщност, сигурен съм, че не е казал.
— Бъдете внимателен, Хейстингс. Много е важно да не каже на никого — не трябва дори да го загатва. Ако го направи, може да стане опасно.
— Опасно ли?
— Много опасно.
Лицето на Поаро, бе сериозно.
— Уговорете се с него, mon ami, да ме посети довечера. Просто обикновено приятелско посещение, нали разбирате. Не допускайте някой друг да се усъмни, че има някаква особена причина за неговото посещение. И бъдете внимателен, Хейстингс, бъдете много, много внимателен. Кой друг казахте, че е бил с вас тогава?
— Елизабет Коул.
— Тя забеляза ли нещо необичайно в поведението му?
Опитах се да си припомня.
— Не знам. Може и да е забелязала. Да я попитам ли, дали…?
— Нищо няма да й казвате, Хейстингс — абсолютно нищо.
ГЛАВА 16
I
Предадох на Нортън молбата на Поаро.
— Разбира се, че ще се кача да го видя. Иска ми се. Но знаете ли, Хейстингс, много съжалявам, че го споменах дори и на вас.
— Между другото — рекох аз, — нали не сте казвали нищо на никой друг?
— Не… поне… не, разбира се, че не.
— Съвсем сигурен ли сте?
— Да, да, нищо не съм казвал.
— Е, недейте да казвате нищо. Поне докато не се видите с Поаро.
Забелязах някакво леко колебание в гласа му, когато ми отговори за пръв път, но последвалото уверение бе съвсем категорично. Но след време, щях да си спомня за тази негова неувереност.
II
Изкачих се пак на тревистата могилка, на която бяхме стояли в оня ден. Там вече имаше някой. Елизабет Коул. Докато се изкачвах по стръмното, тя извърна глава.