— Изглеждате много развълнуван, капитан Хейстингс. Случило ли се е нещо?
Опитах се да се успокоя.
— Не, не, няма нищо. Просто се запъхтях от бързото ходене. — И добавих равнодушно, сякаш нищо не ме вълнуваше:
— Май ще завали дъжд.
— Да, мисля, че да — рече тя, с поглед вдигнат към небето.
Замълчахме за минута или две. У нея имаше нещо, с което ми беше много симпатична. Още когато ми разкри истинската си самоличност и ми разказа за трагедията, съсипала живота й, ми стана интересна. Двама души, които са преживели нещастия, имат доста допирни точки. Но на нея й предстоеше втора младост или поне така предполагах. Изрекох поривисто:
— Далеч не съм развълнуван днес, а съм разстроен. Научих някои неприятни неща за добрия ми стар приятел.
— За мосю Поаро ли?
Съчувствието й ме накара да се отпусна. Когато свърших, тя ме попита внимателно:
— Разбирам. Значи — краят може да настъпи по всяко време?
Кимнах с глава, неспособен да говоря. След миг-два обясних:
— Когато си отиде, наистина ще остана сам на този свят.
— О, не, имате Джудит — а и другите ви деца.
— Всички са се пръснали по света, а пък Джудит — е, отдала се е на работата си и няма нужда от мене.
— Струва ми се, че децата изобщо не се нуждаят от родителите си, докато не изпаднат в някаква беда. Опитвам се да ви успокоя, но нещата по принцип са така. Аз съм много по-самотна от вас. Двете ми сестри са далече, едната е в Америка, а другата — в Италия.
— Мило момиче — рекох аз, — животът ви едва започва.
— На трийсет и пет ли?
— И какво са трийсет и пет години? Как ми се иска да съм на трийсет и пет. — И добавих закачливо:
— И да знаете, че не съм съвсем сляп.
Погледна ме въпросително, а после се изчерви.
— Да не би да си мислите, че… о! Стивън Нортън и аз сме само приятели. Имаме доста общи интереси…
— Още по-добре.
— Той… той просто е ужасно мил.
— О, мила моя — казах аз, — не си мислете, че е само любезност. Ние, мъжете, не сме направени по този начин.
Но Елизабет Коул внезапно бе пребледняла. Заговори с тих и неестествен глас:
— Вие сте жесток и сляп! Как бих могла да си помисля за… за брак? С моето минало. Със сестра-убийца или, ако не е такава, тя е душевноболна. Не зная кое е по-лошото от двете.
— Не се тормозете заради нея. Представете си, че може да не е вярно — помъчих се да я убедя аз.
— Какво искате да кажете? Вярно е.
— Не си ли спомняте, че веднъж ми казахте: „Не беше Маги“?
— Просто така мисля — въздъхна тя дълбоко.
— Но може да се окаже, че каквото мислите е вярно.
— Какво имате предвид? — загледа ме втренчено тя.
— Сестра ви — настоях аз, — не е убила баща ви.
Посегна с ръка към устните си. Широко отворените й, изплашени очи се взряха в мене.
— Вие сте луд — рече тя. — Сигурно сте луд. Кой ви каза подобно нещо?
— Не е важно — рекох аз. — Вярно е. Някой ден, ще ви представя доказателства.
III
Близо до къщата се сблъсках с Бойд Карингтън.
— За последна вечер съм тук — съобщи ми той. — Утре се местя.
— В Нейтън ли?
— Да.
— Сигурно сте много доволен.
— Знам ли? Може би — отвърна с въздишка той. — Както и да е, Хейстингс, няма да скрия от вас, че с радост си тръгвам оттук.
— Храната е наистина доста лоша и обслужването не е добро.
— Нямам предвид това. Евтино е все пак, а пък и не може да се очаква кой знае от подобни семейни пансиони. Не, Хейстингс, нямам предвид удобствата. Къщата тук не ми харесва — в нея има някакъв злокобен дух. Стават някакви странни неща.
— Наистина е така.
— Не мога да го определя точно. Може би къща, в която е било извършено убийство веднъж, никога няма да бъде отново същата… Но на мене не ми харесва. Първо, нещастният случай с мисис Лътръл — ужасно неприятен случай. А после и самоубийството на горката малка Барбара. — Замълча. — Бих казал, че тя бе последният човек на света, който би се самоубил.
— Е, не бих казал, че е съвсем така… колебливо рекох аз.
— Да, ама аз така си мисля — прекъсна ме той. — По дяволите, бях с нея през по-голямата част на предишния ден. Беше в добро настроение — радваше се, че сме излезли да се пораздвижим. Единственото, което я притесняваше бе, че Джон е прекалено погълнат от опитите си и може да прекали или пък да експериментира върху себе си. Знаете ли какво си мисля, Хейстингс?
— Не.
— Че съпругът й е виновен за смъртта й. Предполагам, че непрекъснато й е натяквал. Винаги беше щастлива, когато беше с мен. Той я караше да си мисли, че е пречка на кариерата му (ще му дам аз една кариера!) и именно това я съсипа. Ужасно безчувствен човек, окото му няма да трепне. Преди малко ми каза, че заминава за Африка, все едно, че нищо не се е случило. Знаете ли, Хейстингс, наистина не бих се изненадал, ако той е убил жена си.