— Няма нужда да се правим на умни. Просто ми кажете сега всичко, което трябва да зная.
— Не, приятелю. Фактът, че не знаете онова, което зная аз, е ценно предимство.
— Оставили сте ми ясни писмени указания за всичко?
— Естествено, че не. X би могъл да се добере до тях.
— Тогава какво сте ми оставили?
— Един вид насоки. Те не биха означавали нищо за X — бъдете сигурен, че е така, но ще ви помогнат да откриете истината.
— Не съм толкова сигурен. Защо трябва да мислите по толкова заплетен начин, Поаро? Винаги усложнявате нещата. Винаги сте бил такъв!
— И то вече се е превърнало в страст за мене, нали? Това ли искахте да ми кажете? Вероятно е така. Но бъдете уверен, че насоките ми ще ви доведат до истината. — Замълча за миг, а после рече:
— И може би тогава ще съжалите, че сте стигнали толкова далеч. Вместо това може да ви се прииска да кажете: „Спуснете завесата“.
Нещо в гласа му събуди отново неясния и неопределен ужас, който бях изпитвал вече неведнъж. Сякаш някъде съвсем близко, макар и незрима, съществуваше някаква истина, която не исках да проумея — която не можех да се съглася да приема. Истина, която вече дълбоко в себе си, знаех…
Тръснах глава да отпъдя обзелата ме мисъл и слязох на вечеря.
ГЛАВА 17
I
Вечерята премина доста оживено. Мисис Лътръл бе отново сред нас, демонстрирайки по най-добрия начин приповдигнатата си ирландска оживеност. Франклин също бе по-оживен и весел, от когато и да било. За първи път виждах сестра Крейвън в цивилни дрехи, а не в сестринската й униформа. Така изглеждаше наистина много привлекателна и млада, захвърлила професионалната си сдържаност.
След вечерята мисис Лътръл предложи бридж, но в крайна сметка се ориентирахме към игри без партньори. Около девет и тридесет, Нортън съобщи намерението си да отиде да види Поаро.
— Добра идея — рече Бойд Карингтън. — Жалко, че напоследък се чувстваше неразположен. Идвам и аз.
Трябваше да действам незабавно.
— Вижте какво — казах аз, — нали няма да възразите, но за него наистина е много изморително да говори едновременно с повече хора.
Нортън схвана намека ми и бързо додаде:
— Обещах да му дам една книга за птиците.
— Добре — съгласи се Бойд Карингтън. — Нали ще се върнете, Хейстингс?
— Да.
Качих се с Нортън. Поаро ни очакваше. Разменихме няколко думи и слязох сам. Започнахме да играем руми21.
Стори ми се, че Бойд Карингтън не понася безгрижната атмосфера на Стайлс тази вечер. Вероятно си мислеше, че е прекалено рано всички да забравят за нещастието. Беше разсеян, често забравяше какво прави и накрая се отказа от играта.
Отиде до прозореца и го отвори. В далечината се разнесе тътен от гръмотевица. Бурята се разразяваше, макар че все още беше далече. Бойд Карингтън затвори прозореца и се върна при нас. Постоя още няколко минути, наблюдавайки играта. После излезе от стаята.
Прибрах се в стаята си към единайсет без четвърт. Не се отбих при Поаро. Можеше вече да е заспал. Освен това не исках да мисля повече за Стайлс и свързаните с него проблеми. Исках да заспя — да заспя и да ги забравя.
Тъкмо се унасях, когато ме разсъни някакъв шум. Помислих, че някой може да е почукал на вратата. Извиках „Влезте“, но след като никой не ми отговори, запалих лампата, станах и надникнах в коридора.
Видях, че Нортън току-що а излязъл от банята и се прибира към стаята си. Облечен бе в кариран халат, в особено отвратителни цветове, а косата му стърчеше нагоре, както обикновено. Влезе в стаята си и притвори вратата, веднага след което чух, че завърта ключа в ключалката.
Над къщата се разнесе приглушен тътен на гръмотевица. Бурята се приближаваше.
Пъхнах се обратно в леглото, неясно обезпокоен от звука на ключа.
Звукът на ключалката ме накара да се замисля за нещо злокобно. Чудех се дали Нортън редовно заключва вратата си нощем? Дали пък Поаро не го е предупредил да се заключва? Сетих се, внезапно обезпокоен, за тайнствено изчезналия ключ от вратата на Поаро.
Лежах в леглото с нарастващо безпокойство, а приближилата се вече буря увеличаваше тревогата ми. Най-накрая станах и заключих вратата си. После си легнах и заспах.
II
Отбих се при Поаро преди да сляза за закуска.
Още лежеше в леглото, но отново бях поразен от нездравия му вид. Лицето му излъчваше безкрайно изтощение и умора.
— Как сте, драги?
Усмихна ми се търпеливо.
— Съществувам, приятелю. Все още съществувам.
— Имате ли болки?
— Не, просто се чувствам уморен — въздъхна той, — много уморен.