Кимнах с глава.
— Какво стана снощи? Каза ли ви Нортън какво е видял в оня ден?
— Да, каза ми.
— И какво е било?
Поаро ме изгледа продължително и замислено преди да ми отговори:
— Не съм сигурен, Хейстингс, че трябва да ви кажа. Може да ме разберете неправилно.
— За какво говорите?
— Нортън — рече Поаро. — ми каза, че е видял двама души…
— Джудит и Алъртън — извиках аз. — През цялото време си знаех, че е било така.
— Е, да, ама не. Не са били Джудит и Алъртън. Нали ви казах, че може да ме разберете неправилно. Вие сте човек, който непрекъснато си внушава!
— Извинете ме — сепнах се аз. — Кажете ми.
— Ще ви кажа утре. Има доста неща, за които трябва да помисля.
— Ще помогне ли… ще помогне ли на случая?
Поаро кимна утвърдително. Притвори очи и се отпусна на възглавницата.
— Случаят е приключен. Да, приключен е. Има само още няколко дребни уточнения. Отивайте да закусвате, приятелю. И когато излизате, кажете на Къртис да дойде при мен.
Изпълних молбата му и слязох долу. Исках да видя Нортън. Изгарях от любопитство да науча какво е казал на Поаро.
Подсъзнателно все още не бях доволен. Липсата на обичайното възгордяване в поведението на Поаро ме озадачаваше неприятно. Защо продължаваше упорито с тайнствеността си? Защо бе така необяснимо и дълбоко натъжен? Каква беше истината във всичко това?
Нортън го нямаше на закуска.
След като закусих, излязох да се поразходя в градината. Въздухът бе свеж и прохладен след бурята. Забелязах, че дъждът е бил много силен. На поляната видях Бойд Карингтън. Зарадвах се на появата му и ми се прииска да му се доверя. През цялото време ми се щеше да го направя. И в момента се изкушавах силно да споделя с него. Поаро действително бе неспособен да се справя сам без чужда помощ.
Тази сутрин Бойд Карингтън изглеждаше толкова жизнен, толкова сигурен в себе си, че присъствието му е изпълни с увереност.
— Закъсняхте тази сутрин — рече той.
— Успах се — кимнах аз.
— Нощес имаше буря. Чухте ли я?
Спомних си, че в съня си усещах тътена на гръмотевиците.
— Снощи не се чувствах добре, заради промяната на времето — обясня Бойд Карингтън. — Но днес се чувствам много по-добре. — Разкърши ръце и се прозина.
— Къде е Нортън? — попитах аз.
— Мисля, че още не е станал. Мързеливият му дявол. Сякаш по взаимна договорка, вдигнахме очи нагоре.
Бяхме застанали точно под прозорците на неговата стая. Сепнах се. Защото от всички прозорци на фасадата на сградата, само в стаята на Нортън все още бяха затворени.
— Странно — казах аз. — Мислите ли, че са забравили да го събудят?
— Чудна работа. Надявам се, че не е болен. Хайде да се качим и да проверим.
Качихме се заедно. В коридора заварихме камериерката, доста глупаво на външен вид момиче. На въпроса ни отговори, че мистър Нортън не се е обадил, когато почукала на вратата му. Чукала два-три пъти, но той явно не я чувал. Вратата му бе заключена.
Обхвана ме неприятно предчувствие. Започнах да тропам силно на вратата и да викам: „Нортън… Нортън. Събудете се!“
И продължавах да викам отново с нарастващо безпокойство:
— Събудете се…
Когато ни стана ясно, че никой няма да ни отговори, тръгнахме да търсим полковник Лътръл. Той ни изслуша, като в бледосините му очи се забелязваше неясна тревога. Подръпна неуверено мустаците си.
Мисис Лътръл, която винаги имаше готово решение, изобщо не се поколеба.
— Ще трябва да отвориш вратата по някакъв начин. Друго не може да се направи.
За втори път през живота си видях да се разбива врата в Стайлс. А зад заключената врата открихме това, на което бях свидетел и първия път. Насилствена смърт.
Нортън лежеше в леглото си, облечен в халат. Ключът от вратата беше в джоба му. В ръката си стискаше малък пистолет, приличащ на играчка, но напълно достатъчен да убие човек. В центъра на челото му имаше малка дупка.
В продължение на минута-две не можах да се сетя за какво ми напомняше цялата обстановка. Явно за нещо, отдавна преживяно…
Нямах сили да се напрегна.
Когато влязох в стаята на Поаро, той разбра по израза на лицето ми.
— Какво се е случило? — бързо попита той. — Нортън ли?
— Мъртъв е!
— Как? Кога?
Разказах му набързо. И завърших унило:
— Казват, че е самоубийство. Какво друго могат да кажат? Вратата му беше заключена. Прозорците бяха със затворени капаци. Ключът беше в джоба му. Но защо? С очите си го видях да се прибира и го чух да заключва вратата.
— Видяхте ли го, Хейстингс?
— Да, снощи. Обясних му.
— Сигурен ли сте, че е бил Нортън?
— Разбира се. Бих разпознал ужасния му стар халат където и да съм.