За миг Поаро възприе някогашния си вид.
— А, но тук трябва да определите самоличността на човек, а не на халат. Ma foi! Всеки може да бъде облечен в халат.
— Вярно е — бавно рекох аз, — че не видях лицето му. Но забелязах косата му, а и лекото му накуцване…
— Всеки би могъл да накуцва, mon Dieu!
Зяпнах го изненадано.
— Да не искате да кажете, Поаро, че човекът, когото съм видял не е бил Нортън?
— Не твърдя подобно нещо. Просто ме дразнят ненаучните доводи, с които искате да ме убедите, че е бил Нортън. Не, не, нито за миг не съм твърдял, че не е бил Нортън. Едва ли би могъл да бъде някой друг, защото всички мъже тук са високи — много по-високи от него — и в крайна сметка, височината е белег, който изобщо не може да се прикрие. Нортън бе висок само около един и шейсет, според мене. Tout de même22, прилича на някакъв фокуснически трик, нали? Влиза в стаята си, заключва вратата, слага ключа в джоба си, а го намират убит с пистолет в ръка и ключът е все още в джоба му.
— Значи не вярвате — обадих се аз, — че се е застрелял сам?
Поаро бавно поклати глава.
— Не — каза той. — Нортън не се е застрелял сам. Убили са го предумишлено.
IV
Слязох замаян на долния етаж. Положението бе толкова необяснимо и надявам се да бъда извинен, че не забелязвах неизбежната следваща стъпка. Бях замаян. Мозъкът ми не работеше както трябва.
И все пак всичко бе съвсем логично. Нортън беше убит — но защо? За да му се попречи или поне аз вярвах, че е така, да каже какво е видял.
Но той бе споделил видяното с още един човек. Значи и другият човек бе в опасност… И бе не само в опасност, но беше безпомощен. Трябваше да го предвидя. Трябваше да се досетя…
„Cher ami!“, бе ми казал Поаро, когато излизах от стаята.
Това бяха последните думи, които чух от него. Защото, когато Къртис отишъл да се погрижи за господаря си, той го намерил мъртъв…
ГЛАВА 18
I
Изобщо нямам желание да пиша повече.
Иска ми се да мисля за всичко случило се, колкото е възможно по-малко. Еркюл Поаро бе мъртъв — ас него умря и голяма част от самия Артър Хейстингс.
Ще ви изложа голите факти без никакво разкрасяване. Това е всичко, което мога да направя.
Казаха, че е умрял от естествена смърт. Тоест, че е починал от сърдечен удар. Франклин каза, че именно така е очаквал да свърши. Несъмнено шокът от смъртта на Нортън бе предизвикал още една. По някакво недоглеждане, явно, ампулите с амилнитрат не бяха намерени до леглото му.
Беше ли наистина недоглеждане? Дали някой не ги е махнал умишлено? Не, сигурно е било нещо съвсем друго. X не би могъл да разчита, че Поаро ще получи сърдечна атака.
Защото, разбирате ли, аз не вярвах, че смъртта на Поаро е естествена. Бяха го убили, както и Нортън, както и Барбара Франклин. А не зная защо бяха убити — и не зная кой ги уби!
За Нортън бе проведено дознание и решението бе, че е самоубийство. Единственият съмнителен факт бе посочен от лекаря, който заяви, че е необичайно човек да се застреля сам в самия център на челото си. Но това бе единственият факт със сянка на съмнение. Всичко останало бе съвсем ясно. Вратата бе заключена отвътре, ключът бе в джоба на мъртвеца, прозорците плътно затворени с капаци, а пистолетът бе намерен в ръката му. Нортън бе се оплаквал от главоболие и изглеждаше, че някои от капиталовложенията му напоследък, са се оказали неудачни. Едва ли някой би се самоубил поради подобни причини, но нали трябваше да се посочи нещо.
Пистолетът очевидно бе негов. Камериерката го видяла на два пъти да лежи върху нощното му шкафче, откакто бил в Стайлс. И всичко беше наред. Още едно идеално инсценирано престъпление и както обикновено, без възможност за някакво друго решение.
В схватката между Поаро и X, беше надделял X. Сега всичко зависеше от мене.
Отидох до стаята на Поаро и взех куфарчето.
Знаех, че ме е определил за изпълнител на волята му, така че имах пълното право да постъпя така. Ключето висеше на врата му.
Отворих куфарчето в моята стая.
И веднага ме обзе ужас. Досиетата със случаите на X бяха изчезнали. Бях ги видял само ден или два по-рано, когато Поаро бе отворил куфарчето. Това бе доказателство, ако изобщо ми трябваше такова, че X не си е губил времето. Или Поаро сам бе унищожил книжата (малко вероятно), или пък X го бе направил.
X. X. Проклетият злодей X.
Но куфарчето не беше празно. Спомних си за обещанието на Поаро, че в него ще открия други указания, за които X няма да знае.
Но това ли бяха указанията?
Вътре открих екземпляр на една от пиесите на Шекспир, „Отело“ — евтино издание в джобен формат. Другата книга бе пиесата „Джон Фъргюсън“ от Сейнт Джон Ървин. В нея имаше лентичка, отбелязваща трето действие.