Ето защо, когато се запитате «кой би могъл да убие Нортън?» и «Кой би могъл да го застреля и въпреки това да излезе от стаята (както изглежда), заключена отвътре, след като ключът е в джоба на Нортън?»…
Отговорът е: «Еркюл Поаро, който след като е пристигнал тук, е притежавал дубликат от ключа на една от стаите».
Човекът, когото сте видял в коридора.
Лично аз ви попитах, дали сте сигурен, че човекът, когото сте видял в коридора, е бил Нортън. Останахте изненадан. Попитахте ме дали не намеквам, че може да не е бил Нортън. Отговорих ви правдиво, че изобщо не намеквам подобно нещо. (Естествено, след като бях положил толкова много труд, за да създам впечатлението, че е бил Нортън.) После ви зададох въпрос за височината му. Казах, че всички мъже тук са много по-високи от Нортън. Но имаше един, който беше по-нисък от Нортън — Еркюл Поаро. Но всеки би могъл сравнително лесно, да увеличи височината си, като използва по-високи токове или постави стелки в обувките си.
Останахте с впечатлението, че съм безпомощен инвалид. Но защо? Само защото аз казах, че е така. И бях освободил Джордж. Такова бе и последното ми указание за вас: «Идете и поговорете с Джордж».
Отело и Клути Джон ви показват, че X беше Нортън.
Тогава, кой би могъл да убие Нортън?
Само Еркюл Поаро.
И ако бяхте се замислили върху всичко това, всичко щеше да си дойде на мястото, нещата, които бях казал и направил, необяснимата ми сдържаност. Сведения от лекарите в Египет, от моя личен лекар в Лондон, че не съм в невъзможност да ходя. Доказателството на Джордж, че нося перука. Нещо, което не можех да прикрия, но бяхте длъжен да забележите, бе фактът, че куцам много повече от Нортън.
И най-накрая, изстрелът от пистолета. Единствената ми грешка. Зная, че трябваше да го застрелям в слепоочието. Не можех да си позволя да рискувам и куршумът да отиде накриво. Не, застрелях го симетрично — в самия център на челото…
О, Хейстингс, Хейстингс, това би трябвало да ви подскаже истината.
Но може би, въпреки всичко, да сте се досетили за истината, а? Може би, когато четете настоящето, вече знаете истината.
Но нещо ми подсказва, че не е така… Не, прекалено доверчив сте… Имате прекалено добър характер…
Какво друго да ви кажа? Мисля, ще разберете, че и Франклин, и Джудит са знаели истината, но никога нямаше да ви я кажат. Двамата ще бъдат щастливи заедно. Ще бъдат бедни и безброй тропически насекоми ще ги хапят и ще боледуват от неизвестни болести — но ние всички си имаме собствени представи за стойностите в живота, нали?
А вие, мой бедни и самотен Хейстингс? Ах, сърцето ми се къса за вас, скъпи ми приятелю. За последен път, бихте ли приели един съвет от стария Поаро?
След като прочетете писанието ми, качете се на влак, кола или автобус и идете да намерите Елизабет Коул, позната още като Елизабет Личфийлд. Дайте й да прочете това или й го разкажете. Кажете й, че и вие самият бихте могли да направите онова, което е сторила сестра й Маргарет — само че Маргарет Личфийлд не е имала на разположение зоркото око на Поаро. Помогнете й да забрави кошмара, покажете й, че баща й не е бил убит от дъщеря му, а от симпатичния семеен приятел, от «честния Яго» — Стивън Нортън.
Защото не е редно, приятелю мой, жена като нея, все още млада и хубава, да се отказва от живота, защото смята, че е белязана. Не, никак не е редно. Кажете й това, вие, приятелю мой, който все още не сте безинтересен на жените…
Eh bien, повече нямам какво да ви кажа. Не зная, Хейстингс, дали стореното от мен, е оправдано или не. Не… не зная. Не вярвам, че всеки трябва да раздава правосъдие със собствените си ръце…
Но пък, от друга страна, аз съм правосъдието! Като млад служител в белгийската полиция, веднъж застрелях един отчаян престъпник, който бе се качил на някакъв покрив и стреляше по минувачите. При извънредни ситуации се обявява извънредно положение.
Отнемайки живота на Нортън, спасих живота на други — невинни хора. Но въпреки това, не зная дали съм прав… Може би е по-добре, че никога няма да узная. Винаги съм бил толкова уверен — прекалено уверен в себе си…
Но сега се държа много скромно и ще кажа като някое малко дете: «Не знам…»
Сбогом, cher ami, махнал съм ампулите с амилнитрат от шкафчето до леглото ми. Предпочитам да се оставя в ръцете на bon Dieu28. Дано наказанието или милостта му не се бави!
Никога няма да тръгнем отново по дирите, приятелю мой. Първото ни преследване беше тук — както И последното ни…