— Описвам му кухнята — поясни Поаро.
— Много ли е лоша? — попита Джудит.
— Не трябва да задаваш подобни въпроси, дете мое. Ти за друго не можеш ли да мислиш, освен за епруветките и микроскопа? Средният ти пръст е изцапан с денатуриран спирт. На мъжа ти никак няма да му се хареса, ако не проявяваш интерес към стомаха му.
— Мога да ви кажа, че никога няма да се омъжа.
— Разбира се, че ще се омъжиш. За какво те е създал bon Dieu12?
— За много неща, надявам се — заяви Джудит.
— Le mariage13 преди всичко.
— Добре тогава — реши спора Джудит. — Вие ще ми намерите един добър съпруг, а пък аз ще се грижа за стомаха му много внимателно.
— Тя ми се подиграва — оплака се Поаро. — Но някой ден ще разбере колко мъдри са старите хора.
На вратата се почука отново и в стаята влезе доктор Франклин. Той бе висок, кокалест мъж на трийсет и пет години, с излъчваща решителност брадичка, червеникава коса и светлосини очи. Най-непохватният човек, когото съм срещал, който постоянно се блъскаше в предметите наоколо поради своята разсеяност.
Той налетя в облегалката на количката на Поаро и полуизвърнат промърмори машинално „извинете ме“.
Напуши ме смях, но забелязах, че Джудит остана съвсем сериозна. Предполагам, че подобни неща изобщо не й правят впечатление.
— Нали помните баща ми? — обади се Джудит. Доктор Франклин се стресна, дръпна се нервно, обърна очи и се взря в мен, и ми подаде ръка, като промълви неясно:
— Разбира се, разбира се, как сте? Чух, че ще идвате насам.
После се обърна към Джудит:
— А, мислите ли, че трябва да променим нещо? Ако Не, след вечерята можем да продължим още малко. Ако можем да направим още няколко диапозитиви…
— Не — отвърна Джудит. — Искам да поговоря с баща ми.
— О, да. О, разбира се. — Той се усмихна изведнъж по детски, сякаш се оправдаваше. — Извинете ме… Толкова съм се увлякъл в изследванията си. Но това съвсем не ме оправдава… ставам прекален егоист. Моля ви да ми простите.
Стенният часовник удари и Франклин погледна припряно към него.
— Господи, толкова ли е късно? Ще си имам неприятности. Обещах на Барбара, че ще й почета малко преди вечерята.
Той ни се усмихна и се забърза навън, като не пропусна да се блъсне в рамката на вратата.
— Как е мисис Франклин? — поинтересувах се аз.
— Все така, а може би и по-зле — отговори Джудит.
— Много жалко, че е толкова безпомощна — казах аз.
— Направо може да подлуди някой доктор — рече Джудит. — Лекарите предпочитат здравите хора.
— Колко сте жестоки вие, младите! — възкликнах аз.
— Просто констатирах един факт — студено заяви Джудит.
— Независимо от всичко — намеси се Поаро, — добрият лекар се затича да й почете книжка.
— Голяма глупост — каза Джудит. — Нейната болногледачка може да й чете съвсем добре, ако иска да й четат. Аз лично никак не обичам някой да ми чете на глас.
— Е, добре де, но има различни вкусове — обадих се аз.
— Тя е много глупава жена — реши Джудит.
— Чакай малко, детето ми — рече Поаро, — аз не съм съгласен с тебе.
— Тя не чете друго, освен най-долнопробни романи. Не проявява никакъв интерес към работата на мъжа си. Изобщо не е в течение на съвременните идеи. Само разправя за болестта си на всекиго, който е готов да я слуша.
— Аз все пак твърдя — настоя Поаро, — че тя използва сивото си вещество за неща, за които, ти, мило дете, не знаеш нищо.
— Тя е много женствена, типична жена — каза Джудит. — Постоянно се глези и умилква. Предполагам, че ти харесваш такива жени, чичо Еркюл.
— Съвсем не — намесих се аз. — Той ги предпочита да са огромни и пищни, а най-добре е да са рускини.
— Значи така ме предавате вие, Хейстингс? Баща ти, Джудит, винаги си е падал по кестенявите коси. И не един път си е имал неприятности заради това.
Джудит ни се усмихна снизходително и каза:
— Вие и двамата сте много смешни.
Тя си тръгна, а и аз се надигнах.
— Трябва да си извадя нещата от куфара и да се изкъпя преди вечерята.
Поаро натисна звънчето до себе си и след минута-две в стаята влезе прислужника му. Останах изненадан, че това беше съвсем непознат човек.
— А! Но къде е Джордж?
Прислужникът му Джордж от години работеше за Поаро.
— Джордж замина при семейството си. Баща му е болен. Надявам се, че след известно време ще се върне. Междувременно — той се усмихна на новия си слуга, Къртис ще се грижи за мене.
Къртис се усмихна почтително. Той бе едър мъж, с грубовато и доста глупаво на вид лице.
Докато излизах от стаята, забелязах, че Поаро внимателно заключи кутията с резюметата и изрезките.