Реймънд Чандлър
Завесата
1
За първи път видях Лари Бацел, когато седеше пиян в ролс ройс, купен на старо, пред прочутия ресторант „Сарди“. Беше с висока блондинка с очи, които не се забравят. Помогнах й да надделее в спора си с него и да й отстъпи кормилото.
Втория път, когато го срещнах, нямаше нито ролс ройс, нито блондинка, нито работа в киното. Притежаваше само алкохолен тремор и костюм, който плачеше за едно хубаво изглаждане. Спомни си кой съм. Беше от тези пияници.
Почерпих го необходимото, за да дойде на себе си, и му дадох половината си цигари. Започнахме да се виждаме от време на време в промеждутъците между снимането му в два филма. Свикнах да му давам пари на заем. Нямам представа защо. Беше едър, грубоват хубавец с очи на крава и нещо невинно и честно в тях. Нещо, на което не се натъквам често в моя занаят.
Забавното в случая е, че преди да отменят сухия режим, е бил пласьор на алкохол за една доста непоплюваща си мафиотска фамилия. В киното така и не направи кариера и след известно време спря да ми се мярка пред очите.
И тогава един ден като гръм от ясно небе получих чек за всичко, което ми дължеше, придружен с писъмце, че се труди на маса — като крупие, не като консуматор — в клуб „Дарданела“, та да се отбия да се видим. Така разбрах, че пак се е върнал към мафиотския живот.
Не наминах да го видя, но по един или друг начин научих, че заведението е собственост на Джо Месарви и че въпросният Джо Месарви е женен за блондинката с очите — онази, която видях с Лари в ройса. Пак не отидох да го видя.
Тогава много рано една сутрин до леглото ми застана смътна фигура — между мен и прозорците. Щорите бяха спуснати. Явно това ме бе разбудило. Фигурата беше едра и държеше пистолет. Претърколих се и затърках очи.
— О’кей — обадих се вкиснато. — В джоба на панталона имам само дванайсет, а за часовника съм платил двайсет и седем и петдесет. Едва ли ще ти дадат нещо за него.
Фигурата се приближи до прозореца и леко дръпна пердето встрани, за да провери какво става на улицата. Извърна се отново и съзрях, че е Лари Бацел.
Лицето му бе изпито, уморено и плачеше за бръснене. Костюмът му беше официален, върху него носеше двуреден тъмен балтон, на чийто ревер клюмаше омърлушена миниатюрна роза.
Седна и известно време държа пистолета, подпрян на коляното си, преди да го прибере с озадачена намръщеност, все едно нямаше представа как се е озовал в ръката му.
— Ще ме откараш в Бърду — каза. — Трябва да се измъкна от града. Набелязали са ме за покойник.
— Дадено — рекох. — Разкажи ми всичко.
Седнах в леглото, опипах килима с пръстите на краката си и запалих цигара. Беше малко след пет и половина.
— Насилих ключалката ти с парче целулоид — обясни той. — Не би било зле да си слагаш предпазната верига от време на време. Не бях сигурен кой е апартаментът ти и не исках да събудя цялата къща.
— Следващия път чети какво пише по пощенските кутии — посъветвах го. — Но да не се разсейваме. Нали не си пиян?
— Де да бях. Преди да се напия, трябва да се измъкна. Нервите ми са раздрусани, това е всичко. Вече не съм едновремешното кораво момче. Нали си чел за изчезването на О’Мара?
— Да.
— Въпреки това ме изслушай. Ако говоря, няма да превъртя. Май не ме проследиха дотук.
— По една чашка няма да навреди и на двама ни — заявих аз. — Шотландското е ей върху оная маса.
Той бързо напълни две чеши и ми подаде едната. Намъкнах хавлиения си халат и обух чехлите. Чашата потракваше по зъбите му, докато отпиваше. Остави я празна и здраво стисна ръцете си.
— Доста добре познавах Дъд О’Мара. На времето заедно прекарвахме алкохол през нос Уенеме. Дори си падахме по едно и също момиче. Тя сега е омъжена за Джо Месарви. Дъд се ожени за пет милиона долара. Взе безпътната разведена щерка на генерал Дейд Уинслоу.
— Всичко това ми е известно.
— Добре де. Просто слушай. Тя го забърса в една кръчма така, както аз си вземам табла в закусвалнята. Обаче на него не му пасна този начин на живот. Подозирам, че е продължил да се вижда с Мона. Подразбрал, че Джо Месарви и Лаш Йегър се занимават странично с пласирането на крадени коли. Те са го очистили.
— Не думай! — извиках. — Налей си още.
— Не. Просто слушай. Има две неща. Нощта, когато очистиха О’Мара… не, нощта, когато вестниците надушиха историята, Мона Месарви също изчезна. Само дето не е вярно. Скрили са я в една съборетина на две-три мили от Реалито, в портокаловия пояс, до автосервиз, собственост на негодника Арт Хък, пласьор на крадени щайги. Сам разнищих всичко. Проследих Джо до мястото. Още си падам по нея. Разправям ти всичко, защото винаги си бил на висота с мен. След като се изпаря оттук, би могъл да проявиш интерес. Крият я там, за да изглежда, сякаш Дъд се е чупил заедно с нея. Ченгетата, то се знае, не са толкова прости и след изчезването на О’Мара са разпитали Джо. Но не открили Мона. Изградили са си представа за изчезванията и действат според нея.