— Здравейте.
Очите й бяха същите, които помнех от пред „Сарди“ в купения на старо ролс ройс. Много сини, много меки и прекрасни. Не очите на лека жена, която се върти около момчета с набързо натрупани пари.
— Как се чувствате? Гласът й също беше мек и прекрасен.
— Чудесно — отвърнах. — Само дето някой е построил бензиностанция върху ченето ми.
— А вие какво очаквахте, господин Кармади? Орхидеи?
— Значи знаете името ми.
— Добре си поспахте. Разполагаха с предостатъчно време да ви пребъркат. Какво ли не правиха с вас, остана само да ви балсамират.
— Браво — отбелязах.
Можех да помръдна леко, но не много. Ръцете ми бяха зад гърба, в белезници, в което прозираше известна морална справедливост. От белезниците към глезените ми се спускаше въже и ги връзваше, след което се скриваше от зрителното ми поле зад ъгъла на дивана, закрепено някъде. Нямаше да съм по-безпомощен, ако ме бяха заковали в ковчег.
— Колко е часът?
Тя хвърли кос поглед зад спирала цигарен дим към часовника на китката си.
— Десет и седемнайсет. Да нямаш среща?
— Това къщата до автосервиза ли е? Къде са момчетата — гроб ли копаят?
— Какво те интересува, Кармади? Ще се върнат.
— Ако имаш ключове от белезниците, би могла да споделиш с мен малко от питието.
Тя стана с едно движение, като излята, и се приближи с високата кехлибарена чаша в ръка. Надвеси се над мен. Дъхът й бе тъй нежен. Извих врат нагоре и залочих от чашата.
— Дано не ти сторят нещо лошо — каза разсеяно. — Мразя убийствата.
— И това от устата на съпругата на Джо Месарви! Засрами се. Дай ми още от тая помия.
Даде ми още. Кръвта взе да шава из вдървеното ми тяло.
— Започваш да ми харесваш — подхвърли тя. — Нищо, че лицето ти прилича на мястото на катастрофата.
— Радвай му се, докато го има. Няма да изтрае дълго в това състояние.
Тя бързо се извърна и май се ослуша. Една от двете врати беше открехната. Гледаше към нея. Лицето й ми се видя бледо. Но единствените звуци идваха от дъжда. После отново седна до лампата.
— Защо дойде тук да си търсиш белята? — попита бавно, загледана в пода.
Килимът беше на червени и бежови карета. По тапетите бяха накацали яркозелени борчета, а пердетата бяха сини. Мебелите, от малкото, което успях да съзра, сякаш бяха набавени от онзи тип магазини, които се рекламират по седалките в автобусите.
— Носех ти една роза — казах. — От Лари Бацел.
Тя вдигна нещо от масата и бавно го завъртя между пръстите си — миниатюрната розичка, която той остави за нея.
— Получих я — изрече тихо. — Имаше и писмо, но те не ми го показаха. За мен ли беше?
— Не. За мен. Остави го на масата, преди да излезе и да го застрелят.
Лицето й се разпадна като по време на кошмар. Устата и очите й бяха черни хралупи. Не издаде нито звук. След миг лицето й си възвърна същите спокойно красиви черти.
— И това не ми казаха — произнесе тихо.
— Застреляха го — казах внимателно, — защото беше разбрал какво са направили Джо и Лаш Йегър с Дъд О’Мара. Пречукали са го.
Това не й направи и нулево впечатление.
— Нищо не е сторил Джо на Дъд О’Мара — промълви тихо. — Не съм виждала Дъд от две години. Това, че се срещам с него, са само вестникарски балони.
— Не е писано по вестниците — казах.
— Така или иначе, е балон. Джо е в Чикаго. Отлетя вчера, за да продаде своя дял. Ако сделката се осъществи, с Лаш ще го последваме. Джо не е убиец. Аз се опулих насреща й. В очите й отново прочетох нещо обречено. — А Лари… Той…
— Мъртъв е — казах. — Професионално изпълнение, с автомат. Не твърдя, че са го сторили собственоръчно.
Тя прехапа устна и известно време я държа стисната между зъбите си. Чувах бавното й тежко дишане. Изгаси цигарата си в пепелник и стана.
— Джо не го е извършил! — кресна ядосано. — Знам, че не е! Той…
Млъкна рязко, изпепели ме с поглед, докосна косата си, после с рязко движение я смъкна от главата си. Оказа се перука. Под нея собствената й коса беше момчешки къса, на жълти и белезникавокафяви кичурчета с по-тъмни корени. Не можеше да я загрози. Изцедих нещо като смях.
— Значи убиваш времето тук, докато ти израсне косата, а, Сребърна перуко? Аз пък мислех, че те крият, за да изглежда така, сякаш си го духнала с Дъд О’Мара.
Тя продължи да ме гледа втренчено. Сякаш не бе чула нито една моя дума. После бавно се приближи до огледалото на стената, сложи си пак перуката, оправи я и се обърна с лице към мен.
— Джо никого не е убивал — подчерта отново с нисък, напрегнат глас. — Той е мръсник… но не такъв мръсник. Не знае къде е Дъд О’Мара повече от мен. А аз нищо не знам.
— Значи богатата жена просто му е писнала и се е чупил — предположих глухо.