— Търся О’Мара, защото генералът ме помоли. Никак не се впечатли от думите ми, че вие ще направите всичко възможно. Определено не е проблем да плати на човек, който да се посвети изцяло на въпросното издирване. Предполагам, не можете да ме гледате.
Не го досмеша.
— Нямаме нищо против, щом иска да си хвърля парите на вятъра. Тези, които не могат да те гледат, са зад една врата, на която пише отдел „Убийства“.
Той рязко свали крака и подпря лакти на бюрото си.
— О’Мара е имал петнайсет бона в себе си. Много пари, но ако съществува човек, който да се разхожда с такива суми в джоба си, това е О’Мара… за да ги вади и размахва пред очите на старите си приятелчета. Само дето те не биха повярвали, че това са петнайсет бона истински пари. Жена му твърди, че са си съвсем истински. У всеки друг освен забогатял бивш контрабандист това би означавало покриване на следите. Но не и О’Мара. Той просто ги е разнасял със себе си непрекъснато.
Отхапа крайчето на пура и поднесе към нея запалена клечка. Помаха ми с огромен пръст.
— Разбра ли?
Казах, че съм разбрал.
— Значи така. О’Мара се разхожда с петнайсет бона, а човек, който се е скатал, може да се задържи под повърхността само докато изтрае пачката. Петнайсет бона правят доста тлъста пачка. Самият аз бих духнал, ако имах такива пари. Свършат ли паричките в брой, ще го пипнем. Ще осребри чек, ще вземе на заем срещу разписка, ще поиска кредит от хотел или магазин, ще напише препоръка или писмо, или ще получи препоръка или писмо. Сега е в нов град и с ново име, но апетитът му е същият, старият. По един или друг начин ще се наложи да се включи във финансовата система. Няма как да разполагаш с приятели навсякъде, а дори и да ги имаш, няма всички до един вечно да си държат езика зад зъбите. Прав ли съм?
— Прав си — съгласих се.
— Заминал е надалеч — продължи Руф. — Обаче единствената му подготовка са тези петнайсет бона. Никакъв багаж, никаква резервация за параход, влак или самолет, никакво такси или наета кола до място извън града. Всичко проверихме. Колата му открихме на десетина преки от жилището му. Това обаче нищо не означава. Има познати, които биха го откарали по един или друг начин на няколкостотин мили оттук и биха си мълчали дори ако им предложат добро възнаграждение. Тук да, но не и навсякъде. Не и новите му приятели.
— Вие обаче ще го пипнете — подчертах. — Щом изгладнее.
— Дотогава като нищо ще минат година-две. А генерал Уинслоу вероятно няма да преживее още цяла година. Въпрос на чувства е, а не дали делото все още ще е не приключило, когато ти дойде време за пенсия.
— Слугуваш на чувствата си, братле.
Очите му помръднаха, а заедно с тях и рунтавите рижави вежди. Не ме обичаше. Никой не ме обичаше този ден в полицейското управление.
— Бих искал — казах и станах. — Ами ако пък стигна доста далечко, както им слугувам.
— Ами-и, да — рече Руф, внезапно замислен. — Е, Уинслоу е важна клечка. Ако мога да помогна с нещо, дай знак.
— Напъни се да разбереш кой е застрелял Лари Бацел — отвърнах. — Дори ако няма връзка със случая.
— Ще го сторя. С радост. — Изсмя се гърлено и тръсна пепел върху бюрото си.
— Ти просто пречукай всички, които знаят нещо, а ние ще свършим останалото. Обичаме да работим по този начин.
— Беше самозащита — изръмжах. — Нямах избор.
— Разбира се. Ходи се проветри, брато. Имам работа.
Големите му празни очи все пак примигваха весело, докато затварях след себе си вратата.
10
Утрото бе синьо и златисто, а птичките по декоративните дървета в имението на Уинслоу бяха пощурели да се дерат след големия дъжд.
Пазачът при портата ме пусна през страничната вратичка и поех нагоре по алеята за коли, минах по най-горната тераса и приближих масивната резбована италианска входна врата. Преди да натисна звънеца, погледнах надолу по хълма и забелязах малкия Тревилиан да седи на каменната си скамейка, стиснал глава в ръце, зареял поглед в нищото. Спуснах се към него по тухлената пътека.
— Днес не мятаме ли стрелички, синко?
Той ме погледна с присвитите си каменисто сиви хлътнали очи.
— Не. Намери ли го?
— Баща ти ли? Не, синко, още не съм.
Той рязко вирна глава. Ноздрите му сърдито се разтвориха.
— Не ми е баща, казах ти! И недей да ми говориш, сякаш съм на четири години. Баща ми е… във Флорида или някъде другаде.
— Е, така или иначе, още не съм го открил, който и да е баща ти.
— Кой ти размаза ченето? — попита, след като ме изгледа вторачено.
— Ами един с фишек монети в юмрука.
— Монети?
— Аха. Вършат същата работа като месингов бокс. Опитай някой път, но не на мен — усмихнах се.