— Няма да го намериш — обяви малкият с горчивина, загледан в челюстта ми. — Имам предвид него. Мъжа на майка ми.
— Ха на бас, че ще го открия.
— Колко залагаш?
— Повече, отколкото дори ти имаш в джоба си.
Той злобно срита ръба на една от червените тухли на пътеката. Гласът му бе все тъй нацупен, но малко по-мек. Очите му преценяваха.
— Защо не се обзаложим за нещо друго? Ела с мен на стрелбището. Басирам се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра с десет изстрела.
Погледнах към къщата. Никой не даваше признаци на нетърпение да се срещне с мен.
— Дадено — съгласих се, — но без да се размотаваме. Хайде.
Тръгнахме покрай къщата, под прозорците й. Далеч отзад над върховете на буйно раззеленени дървета се мяркаше оранжерията за орхидеи. Мъж в спретнат летен костюм лъскаше пред гаража хромираните части на голяма кола. Минахме покрай него и се запътихме към ниската бяла постройка, опряна в рида.
Момчето извади ключ, отвори и влязохме в спарения въздух, който още пазеше следи от барутни изпарения. Малкият натисна бутона на автоматичната ключалка на вратата.
— Аз съм пръв — отсече.
Помещението беше оборудвано като малко крайбрежно стрелбище. Върху плота лежеше 22-калиброва карабина и дълъг спортен пистолет. И двете оръжия добре смазани, но напрашени. На десетина метра от плота през ширината на сградата минаваше висока до кръста солидна на вид преграда, зад която бяха наредени непретенциозни глинени цилиндри и патици, както и две кръгли бели мишени с очертани черни кръгове, зацапани от оловни куршуми.
Глинените цилиндри бяха разположени в равна редица по средата. На тавана имаше голяма капандура и цял ред скрити зад матови кълба лампи.
Момчето дръпна един шнур до стената и плътна брезентова завеса се плъзна върху капандурата. Запали матовите лампи и помещението съвсем заприлича на крайбрежно стрелбище.
Взе от тезгяха 22-калибровата карабина и бързо я зареди с патрони от картонена кутия.
— Хващаш ли се на един долар, че ще улуча осем от десет цилиндъра?
— Започвай — казах и сложих банкнотата на плота.
Той се прицели почти небрежно и стреля прекалено бързо, за да се изперчи. Не улучи три от цилиндрите. Въпреки това стрелбата му ме впечатли. Захвърли карабината върху плота.
— Знаеш ли, иди нареди още. Този опит не се брои. Не се бях подготвил.
— Май не обичаш да губиш пари, а, синко? Сам си ги постави. Стрелбището е твое.
По тясното му лице се изписа гняв, а гласът му стана писклив.
— Ти иди! Аз трябва да се успокоя. Трябва да се успокоя.
Свих рамене, отметнах преградата на плота, тръгнах покрай варосаната странична стена, проврях се между нея и ниската преграда. Зад гърба ми момчето щракна затвора на карабината.
— Свали я веднага! — изръмжах. — Никога не докосвай оръжие, когато отпред стои човек.
Свали я с наскърбен вид.
Наведох се, загребах шепа глинени цилиндри от талаша в голям дървен сандък на пода. Изтръсках ги от жълтите стърготини и понечих да се изправя.
Спрях тъкмо когато върхът на шапката ми се показа над преградата, само върхът. И сега да ме питате, не съм в състояние да си обясня защо замръзнах. Сляп инстинкт.
Карабината изтрещя и оловният куршум се сплеска в мишената пред лицето ми. Шапката ми мързеливо шавна върху главата, като забърсана плавно от кос в сезона на гнезденето.
Сладко детенце. Явно си падаше по номерата, също като Кръвясалото око. Изтървах цилиндрите и хванах шапката за периферията, после я повдигнах с няколко сантиметра право нагоре. Карабината отново изтрещя. Второ метално пльокване в мишената.
Метнах се тежко на дървения под, сред цилиндрите.
Врата се отвори и затвори. И толкоз. Нищо друго. Острата светлина от матовите лампи биеше по мен. Слънцето надникна през крайчеца на брезентовата завеса на капандурата. Върху най-близката мишена имаше две ярки, чисто нови петна, а на шапката ми — четири кръгли дупчици, две по две, от всяка страна.
Стигнах пълзешком края на преградата и надзърнах отстрани. Момчето си беше тръгнало. Виждах малките дула на двете оръжия върху плота.
Изправих се и се върнах покрай стената, изгасих светлините, завъртях топката на автоматичната брава и излязох. Шофьорът на Уинслоу си подсвиркваше, докато лъскаше колата пред гаражите.
Смачках шапката в ръка и минах покрай къщата, като се оглеждах за малкия. Не го видях. Натиснах звънеца на входната врата.
Помолих да ме заведат при госпожа О’Мара. Не позволих на иконома да ми вземе шапката.
11
Беше облечена в нещо с цвят на стрида, обшито с бяла пухкава кожа по маншетите, яката и долу по ръба. Салонна масичка на колелца с остатъци от закуска бе придърпана встрани от стола й, а тя тръскаше пепелта от цигарата си сред сребърните подноси.